Напояването на лозата е изкуство, което изисква не просто знания, а и чувствителност към нуждите на растението. За разлика от много други култури, лозата се нуждае от вода не само по време на активната си вегетация, но и в периода на покой. Правилното определяне на моментите за напояване е от ключово значение за здравето и добива на лозата - и тук на помощ идват различни методи, сред които наблюдението на външния вид на растението заема особено място.

Един от най-старите и разпространени начини за преценка на нуждата от напояване е визуалният. Oсновава се на внимателно наблюдение на самата лоза. Когато растението започне да страда от недостиг на вода, то започва да „говори" с листата и летораслите си.

Върховете на летораслите спират

да се удължават и се изправят,

губейки онази характерна „извита" форма. Младите връхни листенца потъмняват, а най-долните листа пожълтяват, като по краищата им често се появяват признаци на прегаряне. Това са първите сигнали, че лозата изпитва воден дефицит.

Този метод обаче има и своите недостатъци. Той изисква голяма наблюдателност, опит и добро познаване на сортовите особености. Не всеки симптом означава непременно жажда. Понякога други фактори като натоварване с грозде, горещини или заболявания могат да предизвикат сходни признаци. Освен това, когато визуалните признаци вече са налице, лозата често е преминала в състояние на стрес - което означава, че реакцията трябва да е навременна, но и предварително добре обмислена.

За любителя лозар този подход може да бъде добър ориентир, стига да се прилага с внимание и усет. Лозата няма да каже с думи, че е жадна – но ще го покаже с всеки лист и връх. Нужно е само да се научим да я разчитаме.

Напояването на лозата не се прави на сляпо

То изисква точност, наблюдателност и разбиране на нуждите на растението и почвата. Освен външните признаци, лозарят разполага с още два надеждни метода за определяне на нуждата от вода - следене на почвената влажност и измерване на смукателната сила на листата.

Почвената влага е обективен показател, който може да се установи чрез вземане на почвени проби до дълбочина около 1 метър - зоната, където се намира активната част от кореновата система. Поливките се извършват, когато съдържанието на влага в почвата спадне до около 70-75% от пределната полска влагоемност (ППВ). Това е праговата стойност, под която лозата започва да изпитва стрес, и напояването трябва да бъде планирано така, че да не се допусне по-нататъшно изсушаване.

Смукателната сила на листата е друг надежден индикатор. Когато почвата започне да се изсушава и влагата ѝ приближи долната граница на оптималното ниво, листата реагират с повишена смукателна сила – достигайки стойности от 18–20 атмосфери. Това е знак, че растението полага все по-големи усилия да поеме вода. При достатъчна влажност на почвата (над 70–75% от ППВ), смукателната сила спада, а лозата работи „в икономичен режим", без излишно напрежение.

В условията на България, практиката показва, че

най-ефективни са една до две поливки, извършвани

от края на юни до първата десетдневка на август

– в зависимост от годината, сорта и почвените условия. Но има едно важно правило – напояването трябва да се прекрати поне 30 дни преди гроздобера, особено при десертните и белите винени сортове. Това спомага за концентриране на захарите, подобряване на вкуса и повишаване на устойчивостта на гроздето при съхранение и транспортиране.

За любителя лозар това означава, че доброто напояване не е просто въпрос на поливане – то е наука и изкуство. Ако почвата говори чрез влагата си, а лозата – чрез листата си, то добрият лозар е този, който се е научил да слуша и двете.

Поливната норма – това е онзи „златен баланс" между нуждите на лозата и възможностите на почвата да задържи вода. Тя определя точното количество вода, което трябва да се подаде при еднократна поливка, така че да се осигури достатъчен влагозапас в коренообитаемия слой, без излишни загуби. За добрия лозар това е не просто число, а практическа мярка за ефективно напояване.
За да бъде поливката наистина полезна, поливната норма трябва да отговаря на две основни условия:

1. Да създаде полезен запас от вода в почвата за възможно по-дълъг период, така че лозата да черпи влагата постепенно, без нужда от чести поливки, които могат да разстроят водния и хранителния режим.

2. Да не се допусне дълбока филтрация на водата, т.е. влагата да не се просмуква твърде дълбоко под активната зона на корените, защото тогава тя става недостъпна за лозата – и се губи напразно.
Размерът на поливната норма зависи от типа на почвата. При по-леки, песъчливи почви влагата се задържа по-слабо, затова се налагат по-чести и умерени поливки. При тежки, глинести почви влагата се задържа по-дълго, но има риск от задържане на излишна вода и заблатяване, което трябва да се избегне.

Според практиката:

• За вегетационни поливки (по време на активния растеж) се използват между 40 и 120 dm³/m², в зависимост от почвата.

• За влагозапасяващи поливки (през есента или началото на пролетта) – между 150 и 200 dm³/m².

Тези стойности представляват т.нар. нетна поливна норма – това е количеството вода, което реално трябва да достигне до корените. Но понеже

част от водата се губи чрез изпарение

или повърхностен отток,

на практика се препоръчва увеличаване с около 10%, за да се компенсират тези загуби.

За любителя лозар този подход дава важна насока. Напояването трябва да е прецизно – нито много, нито малко. Капката вода, която стигне навреме и в точната доза, носи повече полза от цяла кофа, дадена прибързано или напразно.

Напоителната норма е не просто технически термин – тя е мярката за цялостната водна стратегия в лозето през вегетационния период. Това е общото количество вода, което лозата получава чрез всички поливки за сезона – от първото подаване на влага до последното преди спирането на напояването. Тя обединява всички отделни поливни норми и има за цел да осигури постоянна, но премерена влага, която да поддържа растежа, развитието и плододаването на лозата.

Една добре пресметната напоителна норма

– било то чрез капково напояване, дъждуване

или повърхностно поливане – прави чудеса.

Тя осигурява:

• Стабилен растеж на летораслите и листната маса – защото всяко ново листо е малка фотосинтетична фабрика, която помага за натрупване на захари в гроздето;

• Равномерно наливане и пълно узряване на гроздето, т.е. плодовете стават едри, сладки и богати на аромати – нещо важно както за десертни, така и за винени сортове;

• Запасяване на летораслите с резервни вещества, което е решаващо за добрия старт на лозата през следващата година, особено при зимни студове;

• По-висока устойчивост срещу суша и температурни стресове – защото добре хидратираното растение понася по-леко както летните горещини, така и резките промени в температурите.
Но освен количеството, важна роля играе и качеството на водата – в това число нейната температура. Подаването на твърде студена вода, особено в горещо време, може да стресира лозата и дори да предизвика физиологични смущения. Затова се препоръчва:

• Минимална температура на водата да не бъде по-ниска от 16 °C

• Оптималеният температурен диапазон варира между 20 и 25 °C
Това е особено важно при капково или повърхностно напояване, където водата често идва от дълбоки кладенци или язовири. В такива случаи може да се наложи предварително затопляне или утаяване, за да се избегнат температурни шокове.

За любителя лозар тук се крие още една важна истина – не е достатъчно просто „да полееш лозето". Трябва да знаеш колко вода му е нужна за сезона, кога да я дадеш, в какво количество – и дори с каква температура. Лозата отвръща на вниманието – с добър растеж, здрави леторасли и грозде, което си струва труда.