През пролетта и началото на лятото, когато лозето се раззеленява и всичко изглежда живо и пълно с енергия, внимателният лозар може да забележи нещо тревожно - листата на някои лози избледняват. Зеленото отстъпва място на бледожълт цвят, а жилките остават тъмни и ясно очертани. Това не е болест, предизвикана от гъби или вируси, а нещо по-особено - физиологична хлороза, позната още като желязна хлороза или варова хлороза.

Тя е признак, че лозата страда, но не от зараза, а от липса на лесно усвоимо желязо. Причината често се крие в самата почва. Когато тя съдържа прекалено много лесноразтворим варовик, желязото става недостъпно за растенията. Въпреки че може да има достатъчно желязо в почвата, лозата не може да го използва, сякаш е заключено за нея. Това води до нарушения в образуването на хлорофил - зеленото багрило, което придава на листата техния цвят и е жизненоважно за фотосинтезата.

Но не всички лози страдат еднакво.

Устойчивостта към хлороза

е сортова особеност

Някои сортове, както от европейските, така и от американските видове проявяват по-голяма чувствителност. Други се справят по-добре и дори при по-високо съдържание на варовик в почвата запазват зеления си цвят и жизнеността си.

Затова е важно, когато избираме сорт за нашето лозе, да се съобразим не само с климата и желания тип грозде, но и с почвените условия. А когато хлорозата вече се е появила, е добре да помислим за начини да помогнем на лозата - чрез подхранване, подобряване на почвената реакция или чрез подбиране на по-устойчиви подложки при засаждане.

Така, с малко наблюдение и грижа, можем да запазим лозето си здраво и зелено - дори там, където варовикът се крие под краката ни.

Най-напред се засягат младите листа и леторасли. Те започват да губят интензивното си зелено оцветяване, избледняват и пожълтяват, но жилките остават зелени - като мрежа върху избелялата тъкан. Това е първият, най-сигурен белег на хлорозата. Ако състоянието се влошава, краищата на тези пожълтели листа започват да изсъхват, а по-късно те опадат преждевременно. Така лозата остава с оредяла листна маса в момент, когато най-много ѝ е нужна за фотосинтеза и хранителен баланс.

Летораслите също показват признаци на страдание - растежът им спира, придобиват червеникаво оцветяване, а междувъзлията се скъсяват. Появяват се множество колтуци (странични леторасли), но те са слаби, недоразвити. До края на вегетацията такива леторасли не могат да узреят добре, натрупват излишна вода и стават особено податливи на измръзване през зимата.

Но най-тъжната картина е в добива. Лозите, засегнати от хлороза, образуват малко реси, които се развиват слабо. Често се наблюдава частично или пълно изресяване, а онези гроздове, които все пак се оформят, са дребни, рехави и без пълния за сорта цвят. Вкусът също страда - ниска захарност, ниска киселинност, бледа окраска и тънка, непълно развита кожичка. Дори в пъпките, които се образуват на такива леторасли, съцветията са малко и недоразвити, което

още повече намалява шансовете

за нормална реколта в следващата година

Хлорозата се отразява и на въглехидратния баланс на лозата. С всеки сезон запасите ѝ се изчерпват, сокодвижението се нарушава, напъпването става неравномерно, а общият жизнен тонус на растението отслабва. Ако мерки не се вземат навреме, лозата постепенно отслабва и в крайна сметка загива.

В сърцевината на всяка здрава лоза, дълбоко под повърхността, се крие една тиха, но изключително важна битка - тази за усвояването на желязо. То е жизненоважно за лозата, макар и нужно в малки количества. Без него няма хлорофил, няма зелени листа, няма фотосинтеза - и в крайна сметка няма грозде.

Корените са тези, които поемат тази отговорност. Те не просто абсорбират желязо от почвата - те извършват истинска химическа трансформация, за да го направят достъпно за растението. Желязото в почвата обикновено се намира във форма, наречена Fe³⁺ - трудно разтворима и недостъпна за лозата. За да го усвои, растението трябва първо да го преобразува във Fe²⁺ - формата, която може да премине през клетъчните мембрани.

Това преобразуване се извършва чрез редуциращи субстанции, които корените сами синтезират. И тук идва ролята на подложките - различните видове и сортове лози имат различна способност да произвеждат такива вещества. Именно затова някои подложки се справят по-добре в варовити почви и са по-устойчиви на хлороза - защото могат по-успешно да "освободят" желязото от неговите химически окови.

Но усвояването е само първата стъпка. Веднъж попаднало в лозата, желязото трябва да стигне там, където е нужно - най-вече в младите, нарастващи листа. За да се придвижи дотам, то образува разтворим комплекс с лимонена киселина. Тази киселина се синтезира в листата от захарите, натрупани при фотосинтезата - тоест, самата лоза си създава транспорта за желязото, използвайки продукти от собствената си енергия.

Комплексът желязо - лимонена киселина се движи от корена нагоре по леторасъла, докато достигне петурите на листата. Там

желязото се използва за синтеза

на вещества, които предшестват образуването

на хлорофила - зеленото багрило на живота

Ако обаче в почвата няма достатъчно усвоимо желязо, или ако лозата не произвежда достатъчно лимонена киселина, този процес се нарушава. Резултатът е хлороза - познатата жълтееща картина, при която младите листа страдат първи.

Затова доброто познаване на почвата, подложката и физиологията на лозата е от ключово значение за здравето на лозето.

Сред многото фактори, които влияят на здравето на лозата, един от най-подмолните е активният варовик в почвата - лесно разтворимият калциев бикарбонат, който често се среща в карбонатните и варовити терени. Макар почвата да изглежда плодородна и богата, именно това вещество може да се окаже причина лозата да страда от желязен глад, въпреки че желязо реално има.

Калциевият бикарбонат има способността да променя химическата форма на желязото в почвата. Под негово въздействие усвоимото желязо (във формата Fe²⁺, наречена фероформа) се окислява до фериформа (Fe³⁺) - съединение, което е почти неразтворимо във вода и в тази форма не може да бъде абсорбирано от корените на лозата. Така желязото реално присъства, но остава недостъпно - заключено химически, извън обсега на растението.

Това „блокиране" е основната причина за появата на физиологична хлороза при лози, засадени в почви с високо съдържание на активен варовик. Засегнатата лоза започва да показва признаци на недостиг.
Затова

изборът на подходяща подложка,

устойчива на варовити почви,

и доброто почвено обследване преди засаждане са ключови стъпки за избягване на този проблем. В лозарството, където здравият корен е в основата на всяка добра реколта, разбирането на химията на почвата е също толкова важно, колкото и слънцето над лозето.

Физиологичната хлороза е сложен проблем, предизвикан от взаимодействието на множество фактори в почвата и околната среда. За любителя лозар може да изглежда необяснимо как лозата, растяща в богата на минерали почва, започва да страда и избледнява. Но всъщност зад този процес стои цяла верига от причини, свързани с почвения състав и химичните реакции, протичащи в кореновата зона.

Един от най-значимите фактори е наличието на пясък, особено кварцов. Пясъчните зърна имат склонността да се покриват с варовик, който увеличава активната повърхност на калция в почвата. Това създава условия, при които калциевият бикарбонат става още по-достъпен за лозовите корени - и съответно, рискът от блокиране на желязото нараства значително.

Друг често подценяван фактор е ползването на органични торове, като оборски тор, във варовити почви. На пръв поглед полезен и обогатяващ, той при разграждането си отделя въглероден диоксид (CO₂). Този газ, разтворен във водата в почвата, образува въглена киселина, която на свой ред увеличава съдържанието на бикарбонатни йони - основната причина за разтварянето на варовика. Така, колкото повече органика се внася, толкова повече се стимулира процесът, който отключва хлорозата.

Третият важен фактор е влажността на почвата. Когато варовитата почва е подложена на чести валежи или преовлажняване, дребните кристали на калциевия карбонат се разтварят по-лесно. В тази влага винаги има определено количество въглена киселина, която бързо реагира с варовика, превръщайки го в по-лесно разтворими карбонатни форми, които отново блокират желязото в неусвоима форма.

Всички тези фактори - пясъкът, органичните вещества и високата влажност - работят заедно, създавайки почвена среда, в която желязото се заключва, недостъпно за лозата. Това е и причината хлорозата да се проявява не само като недостиг, но като последица от цял почвен и химичен дисбаланс.
Пролетта е време на надежда, но когато тя е дъждовна и студена, лозата може да пострада още в началото на вегетацията.

Влажните и хладни условия 

намаляват активността на корените,

а с това и способността им да усвояват желязо - идеални условия за поява на хлороза още с разпукването на първите листа.

Друг подводен камък се крие в подпочвените карбонати. При риголване - дълбоко механично обработване на почвата - те се изнасят в коренообитаемия слой, където досега не са създавали проблеми. Веднъж попаднали в зоната на активните корени, тези карбонати започват да пречат на усвояването на желязо, задействайки процесите, водещи до хлороза.

Не по-малко важни са и факторите, които водят до намалено съдържание на захари в лозата. Желязото се транспортира до листата чрез съединения с лимонена киселина, която се синтезира от захарите. Когато лозата е отслабена от лоша спойка между присадник и подложка, колцуване, нараняване на ликото, претоварване с грозде, или когато преждевременно е загубила листата си - било поради болести като мана и оидиум, било от градушка или слани - тя произвежда по-малко захари. А без захари няма и нормално движение на желязо - и отново се стига до хлороза.

Има и случаи, когато хлорозата е предизвикана от несъвместимост между присадник и подложка. Известни примери са сорта Сира клон 101 с подложка 110 Рихтер, Пино ноар със същата подложка и др. В тези комбинации се наблюдават физиологични отклонения, включително и признаци на хлороза, поради нарушен обмен между надземната и подземната част на растението.

Накрая, не бива да се подценява и влиянието на плътните почви. Те задържат повече влага, което ограничава аерацията и развитието на корените, а оттам и пълноценното хранене на лозата. Такива условия отново създават среда, в която желязото трудно се усвоява, особено в комбинация с карбонати.

Всички тези фактори - климатични, почвени, сортови и агротехнически - действат взаимосвързано. Хлорозата при лозата е като пъзел - тя не се дължи на един проблем, а на цяла верига от условия, които заедно нарушават равновесието в растението. Но когато лозарят знае как да чете сигналите на своето лозе, той има силата да промени хода на сезона.

Глинестите, лепкави и тежки почви,

при неправилна обработка, създават редица неблагоприятни условия за кореновата система

Най-напред се нарушава газообменът - кислородът трудно прониква до корените, докато въглеродният диоксид и въглената киселина се натрупват в излишък. Този недостиг на кислород забавя физиологичните процеси, а в някои случаи в анаеробна среда се образува сероводород - токсично съединение, което допълнително уврежда корените и спира усвояването на важни елементи, включително и желязото.

В практиката лозарите наричат такива почви „минутни", защото моментът за тяхната обработка е изключително деликатен. Ако се изпусне правилното време - когато почвата е нито прекалено влажна, нито прекалено суха - всяка интервенция води до уплътняване, а не до разрохкване. Точно това уплътняване е сред най-сериозните фактори, които влошават хлорозата - растенията започват да пожълтяват, корените не се развиват добре и хранителният баланс се нарушава.

Ако хлорозата е в начален стадий и не е обхванала сериозно лозата, добре планирана почвообработка през лятото - плитка, предпазваща, с грижа към структурата на почвата - може да помогне листата да възвърнат зеления си цвят, а на следващата година симптомите дори да изчезнат. Но когато уплътняването е дълбоко и трайно, без възможност за възстановяване, лозата постепенно загива, защото кореновата ѝ система не може да функционира.

Любопитен факт, установен в научни опити, е, че глината може да смекчава действието на варовика. Тя има способността да полепва по варовитите частици и по този начин намалява тяхната реактивност - тоест, възпрепятства директното им взаимодействие с желязото. В известен смисъл, в малки количества, глината може да има защитна роля, но при преобладаващо глинести и лошо дренирани почви ефектът ѝ става по-скоро вреден.

Така

в борбата срещу хлорозата почвата

е съюзник, но и предизвикателство

Вниманието към нейната структура, своевременната обработка и съобразяването с нейните особености са онези практики, които разделят успешното лозарство от разочарованията. Защото лозата не обича крайности – нито в напояването, нито в торенето, нито в почвообработката. Тя обича мярка, ритъм и уважение към нейните корени - в буквалния и в преносния смисъл.

Във всяко лозарство, където почвите са варовити, а подложките се избират внимателно, въпросът за активния варовик в почвата стои в основата на борбата срещу хлорозата. Но как можем да преценим дали една почва е рискова за поява на физиологична хлороза? Тук на помощ идва Индексът на Друино-Гале - важен инструмент, чрез който лозарите и агрономите оценяват активното варовиково съдържание и неговото въздействие върху лозата.

Различните лозови подложки имат различна устойчивост към варовик. Някои не понасят дори умерени количества, докато други се справят и при високи нива на карбонати. Например, една от най-чувствителните подложки - Рупестрис дю Ло - понася до 14% активен варовик, докато Феркал, позната със своята вароустойчивост, може да се развива при стойности до 45%. Междинни стойности имат подложки като СО4 (17%), Кобер 5ББ (20%), и 41 Б (40%).

Но количеството варовик не е единственият фактор - важно е и количеството на лесноусвоимото желязо в почвата. Именно затова е разработен индексът на хлорозираща сила (ИХС) - по-прецизен показател, който взема предвид взаимодействието между варовика и желязото. Изчислява се по следната формула:

ИХС = (активен CaCO₃ в %) × 10 000

(лесноусвоимо Fe в mg/kg)²

Тази формула ни показва не просто колко варовик има, а колко опасен е той спрямо наличието на желязо – с други думи, дали растението ще може да усвои нужното му количество желязо или ще се появи хлороза.

Например, според изчисленията, подложката Рупестрис дю Ло е устойчива до ИХС 20, СО4, 110 Рихтер и 1103 Паулсен - до 30, Кобер 5ББ - до 40, 41Б - до 60, 140 Ружери - до 90, а най-устойчивата - Феркал - до 120.

Затова, когато се избира подложка за варовита почва,

не е достатъчно само да се знае

процентът на калциевия карбонат

Трябва да се направи лабораторен анализ на лесноусвоимото желязо и да се изчисли ИХС. Само така можем да сме сигурни, че лозата ще бъде здрава, листата зелени, а гроздето – с очакваното качество и добив.

За любителите лозари този подход може да звучи като нещо твърде научно, но на практика той е ключът към успеха в трудни почвени условия. Един добре изчислен индекс в началото може да спести години борба с пожълтели листа и слаби реколти по-късно.

За да се оцени степента на засегнатост на растенията и да се проследи развитието на болестта, се използва петстепенна скала, която служи като практическо ръководство за диагностика и вземане на мерки.

Ето какво показват различните степени:

Степен 0 - листната петура е тъмнозелена, без никакви признаци на хлороза. Това е показател за здрава, добре хранена лоза, при която усвояването на желязо протича нормално.

Степен 1 - листата стават светлозелени, което е първи, лек признак за нарушено усвояване на желязо. Симптомите са слабо изразени и често обратими.

Степен 2 - петурата е бледожълта, но върху нея ясно личи мрежа от фини зелени жилки. Това е класическият признак на физиологична хлороза - желязото не достига до новообразуваните тъкани, но все още се проявяват леки симптоми.

Степен 3 - целият лист е жълт, като основната нерватура остава зелена. Това показва вече по-сериозно нарушение в обмена на желязо и е сигнал, че лозата се нуждае от помощ - било чрез обработка на почвата, корекция на pH на почвата или избор на по-устойчива подложка за в бъдеще.

Степен 4 - петурата става светложълта до почти белезникава, започват да се появяват малки некрози (мъртви петна) по повърхността на листа. На този етап растението вече е сериозно засегнато.

Степен 5 - над 10% от листната петура е с некроза, а самото растение е в състояние, което застрашава не само реколтата, но и жизнеспособността му през зимата.

Добрата новина е, че лози със степен 1 и 2 често се възстановяват още в рамките на същия вегетационен период, особено при подходящи почвени и климатични условия. При тях, през следващата година, хлорозата може дори да не се прояви, което показва, че симптомите в тези ранни стадии са обратими и често свързани с временни фактори - напрежение в почвата, влажност или стрес.

Тази скала е полезен инструмент не само за професионалисти, но и за всеки любител лозар, който иска да следи здравето на лозето си с поглед, тефтер и желание да разбере какво му казват листата. Защото листът е езикът на лозата – и когато научим да го разчитаме, разбираме и кога да ѝ помогнем.