Лимитиращи фактори за пшеницата ни

Какво можем да управляваме и какво не, обяснява проф. Христо Филипов, доайен по проблемите на агрохимията и минералното хранене на полските култури

Радина Иванова

Проф. Христо Филипов е известен агрохимик от Института по генетични растителни ресурси в Садово, основател на лабораторията по агрохимия там. Голяма част от изследванията му са свързани с фотосинтезата на пшеничните посеви и качествените параметри на пшеничното зърно. Пред в.“Български фермер” той обясни кои са лимитиращите фактори при производството на пшеница, които трябва да знае всяко едно стопанство.

- Проф. Филипов, наскоро на събитие на института обяснихте защо без азотно торене не можем да имаме по-високи от 220 кг/дка добиви от пшеница. И за факторите, влияещи върху земеделието ни. Какво не знаем?

- Най-напред трябва да си припомним понятието "възможен дом". Даваш всички управляеми от теб фактори за растежа на културата в баланс с неуправляемите природни, които те задържат на някакво ниво. И колкото се получи, толкова е възможният потенциал при тези условия на тази площ.

В науката съществува така нар. Закон за минимума, който образно се илюстрира с бъчва. Представете си, че полето ви е една дървена каца пълна с вода, водата е добива. Колкото и да повдигаш дъските (т.е. различните фактори за растеж), ако само една дъска ти липсва или е много ниска, добивът ти ще пропада или изтича.

Всяка една дъска е: азот, фосфор, калии, калции, магнезии, сяра и други микроелементи, кислород, въглероден двуокис, светлина, топлина.

На родните ни почви лимитиращ фактор номер едно е азотът и в сравнение с прирорните непреодолими, него можем да управляваме.

Ако у нас не се тори с азот, добивът на пшеница би бил между 160 и 220 кг. от декар. Сравнявал съм, че в Англия от нанеторени парцели добивът е 500 килограма. И ако тук възможният среден добив от пшеница е 420 кг/дка., то там е между 820 и 1000 кг/дка.

Не можем да сравняваме нуждата на азот при нашите почви с тези на запад. Ние в България сме обречени на технически торов азот. Единствените култури, които правят положителен азотен баланс, са тревните. Но у нас интензивни треви не могат да се отглеждат, сушата ги смачква в края на май - началото на юни. Не е както в Англия, където се затревява 10-12 години, става на пасище и на 12-та година разорават, за да посеят за няколко години фуражна бакла или пшеница на почва, натрупала много хумусен материал. След това отново се затревява, затова там без торов азот могат да получат такива добиви.

Направете нива, внесете всичко, което е възможно, без поливане ще спрете на един добив, без азот - на друг. Производителят ни трябва да е наясно колко е неговият възможен добив от всяка отделна нива и дори части от нея, и да не дава излишно пари, за да вдига фактори, с които иначе трудно ще коригира производителността.

Давам пример от моята практика. Отивам в едно стопанство, гледам по цвета на сламата, че на един скат има много бедно азотно хранене на пшеница, гледам долу - пренаторено. Питам ги, защо торите толкова различно? Казват, че са торили с еднаква норма. Нося обаче солна киселина, капвам на горния край - ph ниско, а това означава, че са торили с карбамид, и аминната форма на азота 40% се е изпарила. Те са изгубили половината азотен тор, защото не са съобразили ph.

- Вие казвате, че азотният дефицит е първият лимитиращ фактор у нас. Коя е причината да е лош азотният режим на много места?

- Сушата спира достатъчната минерализация, дори и да има източник на азот. А растенията консумират само минералния азот, амиден, амониев и най-вече нитратен, той е усвоим. Така че се налага да внасяме минерален азот.

Затова изходът ни е в тези култури, които завършват вегетацията си горе-долу към средата на юни. Това са пшеница, ечемик и др. Късните култури на неполивни площи не са най-подходящите за нас.

Освен това преди всяко торене трябва да знаеш торовата норма и не бива да се преминава оптимумът, защото максималният добив не е равен на икономическия. Тук на 1 кг тор се получават 5-8 кг зърно. Има ли смисъл да харчиш повече, а да не получаваш повече?

- Кои са следващите лимитиращи фактори и какво трябва да знаем за тях?

- Вторият лимитиращ фактор е температурният дефицит. Ние сме някъде към 41 паралел, а центърът на умерения пояс е някъде към 50-тия. Ние сме в умерен, но закачаме северната част на субтропика. Границата минава около Стара планина, затова северната ни част не е за южни култури, а ние имаме две такива - памук и фъстъци.

Като имаме и преход към субтропика, това означава голямо вариране, нестабилност на валежите и температурите. Например в Англия, с която сравнявам, целогодишно (с изключение на аномалии) температурата не пада под -8 градуса, под влияние на океански течения. А ние имаме 5 месеца с под 5 градуса и под 0, което е мъртъв сезон за земеделие. Затова някои западни страни могат да разчитат на братене, а ние не. Тук сеем 600 растения на кв. метър, за да получим главно централни стъбла, там сеят с 350 семена на кв. метър. Затова не може да се пренасят технологии и сортове от Запад без да се конкретизират тук на място и обратно.

В Англия ме срещнаха с ботаник, който казва, че много добре познава нашия сорт Садово 1, но много рано узрявал. И това е така, защото той е пригоден за българските условия. Ние имаме по-голям период на свръхактивни температури от тях, които задържат добива. За нашите ширини ни трябва сорт с по-дълга вегетация. Тук сорт, който зрее след 17 юни, става на кожица, защото температурата минава оптимума за наливането.

Има географски потенциал и той е непреодолим.

Защо Гърция не може да отглежда пшеница като нашата? Там бързо изсъхва. Защо при зеленчуците тя ни води? Защото гъркът ни изпреварва, без да прави оранжерия, а нашите слани падат чак до 25 април.

- Освен температурния дефицит, към непреодолимите географски климатични фактори спада и водният режим, който е следващият значим органичител за земеделието в България. В какъв смисъл ще ни оказва влияние занапред той?

- В периода на зареждане на почвите с влага - от октомври до февруари, всеки по-голям валеж сваля влагата по-дълбоко в почвата. На въздушно суха почва 20 литра на кв. м валеж навлажнява около 18 сантиметрова почва. Ако няма изпарения, следващият валеж бута тази влага още по-надолу, и още 20 литра означават 40 см надолу и т. н. До края на зимата валежите са не повече от 180-200 мм литра. И така влагата може да стигне до 2 метра. В този ред на мисли, фермерът да знае, че една дълбока почва след суха зима губи предимствата си пред една плитка почва.

По отношение на влагата в България е благоприятно да се отглеждат култури, които завършват вегетация до започването на силния воден дефицит, някъде до около 20-25 юни да са формирали добив. Но, въпреки това, за нас масовото производство е зърненото и това е правилно, защото нямаме поливни площи.

- Като дългогодишен експерт в земеделската наука, какво съветвате фермерите?

- Да следят добивите от ниви и части от тях, всяка година, и осреднените велични за 5 г. да ги приемат за условно възможен добив от нивата. Но да не включват в тази калкулация добивите при свои пропуски или дефекти като рядък посев или неспазена оптимална сеитба, или да кажем грешно пръскане, защото е по негова вина.

Също така, у нас не можем да внасяме азот повече отколко трябва за възможния добив (вижте в карето). Трябва да го пресметнеш - колко тор ти е нужен не за максимален, а за икономически изгоден добив. Иначе не можеш да водиш своята икономика, защото най-големите разходи отиват за торове и препарати, след това за обработки.

Освен това, при прекаляване с азотен тор, в един момент добивът ти няма да расте, няма и да пада, т.е ториш повече, но добивът остава същият. Но ще се увеличава белтъкът, който продължава да расте в права линия.

Има си икономически оптимум, т.е. кога е време да намалиш азота и другите торове, но за него земеделците трябва да бъдат просветени от науката - и по райони, и по ниви.

- Кой може да е нашият плюс?

- У нас грубо белтъчните храни растат от запад на изток и от север на юг. Колкото става по-сух районът, толкова протеиновото съдържание нараства. Заради липсата на влага, може и да прави по-спаружено зърно, но в замяна на това има повече протеин. А при влажни условия (както е на Запад) ще получите зърно с много брашно, но няма да е качествено по отношение на белтък, да не говорим за глутен. Това има и плюсове, и минуси. Ако е за производство на спирт - белтъкът в житото е вреден, ако е у ечемик за бира - белтъкът също е вреден, ако е за фураж - страхотно, ако е за хляб - много добре.

И тук идва една идея, тъй като у нас зърненото производство е много развито, да търсим пазари с дефиренцирани хранителни нужди. И това търсене се корени в тънкостта на знанието.

Истината е, че нашите условия са тежки за земеделие, затова трябва да търсим детайли, трябва да се говори за регионализация на земеделието, защото сме много разнообразна страна. На един блок имаме три типа почви. Микрорайонът трябва да се познава от местния човек, но той трябва да има знания. Тази просвета трябва да се финансира и да става по места. Не млад фермер да гледа какво прави съседа и да го повтаря, без да има това знание.

Затовам смятам, че е грешна политиката на фирмите за торове, не отчитат вклисляването на почвата и типовете. Не казват на хората, че в Северна България карбонатните черноземи край Дунава са варовити и там като сложите карбамид, половината азот излита по една проста химична реакция.

КОЛКО АЗОТ

1. Площи с добър воден режим - Това са поливни или с високи подхранващи подпочвени води, без процеси на засоляване и заблатяване. Възможностите им за добиви са над 600 кг/дка, но са с по-нисък потенциал за качествено зърно. Оптималната азотна торова норма е около 15-18 кг/дка. Слабото азотно торене при тези условия обрича продукцията на ниско качество.

2. Почви с добри воднофизични свойства (черноземи, смолници и др.) Те имат дълбок водозадържащ почвен пласт над 1 м. Когато до края на февруари влагата от есенно-зимните валежи е навлязла в двуметровия слой на тези площи, се създава възможност да се преодолее значителна част от негативния ефект на пролетните засушавания. През такива години максималният среден многогодишен добив е 420-450 (+- 50) кг/дка.

Когато есенно-зимното водозапасяване е слабо и не достига двуметров слой, предимството на тези почви намалява и добивите зависят в по-голяма степен от пролетните валежи. Площите от тази група са с най-големи възможности за добро качество на пшеницата, но при торене с не по-малко от 12-15 кг/дка азот.

3. Плитки почви и бързо просъхващите леки имат ниски възможности за задоволително водозадържане и водният дефицит се усеща още в началото на април. Възможните добиви са 280-350 (+- 50) кг/дка. Вложенията за производство са икономически рискови и трябва да са по-малки. Качеството на зърното може да е добро, но е по-нестабилно по години.

(От книгата на проф. Филипов "Оценка на качеството на пшеницата по външния вид на зърното")

Карта на температурно-водния режим на почвите в България