Радина Иванова

Двама учени от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей - БАН (ИЕФЕМ) са съставители на излязлата тази година книга "Агрокултурни трансформации в условията на европеизация и глобализация" - сборник от доклади, в която има твърде интересни изводи за българското земеделие.

Обърнахме се към доц. д-р Иванка Петрова и доц. д-р Петър Петров с въпроси какво ги е предизвикало и до какви съждения са стигнали.

----

Майстори трудно съвместяват занаятите с новите правила.

 Това твърди доц. д-р Иванка Петрова в свой раздел от изследване

 Доц. Петрова, разкажете накратко за скорошните ви изследвания в земеделските практики у нас, за кого ще са от полза?

- Книгата "Агрокултурни трансформации в условията на европеизацията и глобализацията" е резултат от научен проект "Трансформации на местните селскостопански практики в условията на европеизация и глобализация", финансиран от фонд "Научни изследвания" от МОН.

За две години 8 учени от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей - БАН (ИЕФЕМ), съвместно с трима колеги от Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания - БАН (ИБЕИ) направихме изследвания как в селското стопанство и при производството на храни се случват трансформации под въздействие на европейски и глобални политики, директиви, наредби, правилници.

Или с други думи, изпълнявайки всичко онова, което Европа очаква от нас като членове на ЕС как на практика това се отразява на обикновените хора, които произвеждат. От друга страна става видно и как българските институции работят с налагани от общността директиви и правила, политики и програми, и как ги прилагат у нас.

Трансформациите засягат и новите тенденции и нагласи за екологични продукти, за чиста храна, за природо-съобразен начин живот и т.н. Те се отразяват и в България. Ние се позаинтересувахме какво се случва в някои сектори при тези глобално налагани и разпространявани идеи.

  Приложими ли са ЕС-политиките на практика в страната ни изцяло?

- Това, което ЕС очаква, се оказва, че на местна почва се случва трудно. Някои правила, замислени от Брюксел у нас се трансформират по различен начин и най-често затрудняват дребния производител.

В този смисъл изводите в книгата са интересни и за политици и администратори в министерствата, за да разберат как реагират обикновените хора на налаганите им от "горе" политики, в какво имат затруднения и къде нормата - европейска и национална, затруднява практиката.

Например моята изследователска работа беше в областта на производството на занаятчийски хляб от пет дребни производители в Южна България. Те са подложени на редица нормативи, с които трябва да се съобразяват. Но в същото време те искат техния хляб да е направен изцяло по стари технологии и с традиционен инструментариум: дървени съдове и каменни пещи за изпичане, например. А това влиза в разрез с официалните правила, които им налагат оборудване от метал или пластмаса. Но произведен вече така, хлябът им не отговаря на традиционния български занаятчийски продукт, който те искат да правят.

Пита се как тогава българските производители да успеят да съвместят концепцията за занаятчийски хляб и налаганите правила.

Няколко примера с цитати от книгата показват с какво се сблъскват пекарите, цитираме:

- "Работя с електрическа фурна, вътре е облицована с плочи. Хлябът се пече директно върху плочата, на тава няма как да се изпече (макар по нормативите да е задължително да е на тава - бел. ред.)".

- "Не е като едно време, когато идва инспекцията и прави проби и натривки. Сега аз трябва да правя проби на водата, за което трябва да платя 600 лв. и (...) казах им, че готвя с минерална вода".

В статията "Институционални рамки и регулации в хлебарството - реакциите на потребителите" доц. Петрова представя още противоречия между дребен бизнес и норма, които доказват твърдението, че българското законодателство поставя дребните хлебари наравно с големите хлебопроизводители.

Първо, казва тя, според хлебарите-наследници на занаятчии пекари, те произвеждат занаятчийска стока, но от 2011 г. хлебарството е една от дейностите, извадени от списъка на занаятите - това става след изменения в Закона за занаятите.

През 2001 г. НС приема закона с общо 127 занаята, за чието изработване са помогнали представители на германската занаятчийска камара. Днес в него обаче са останали само 57.

Второ, с изменението на закона родните ни пекари губят предимства като майсторско свидетелство, патентен данък, възможности за облекчени данъци.

Трето, задължени са също да плащат висока сума за периодични прегледи и проби на съоръжения, продукти и вода.

На последно място - дървените плотове, както и панери от ратан, които се използват масово в добрите фурни на Запад, у нас са нелегални. Или както казва един от питаните хлебари "няма логика цяла Западна Европа да го прави, а ние да бъдем по-християни от папата."

----------------

СБЛЪСЪКЪТ ТРАДИЦИИ-НОВОСТИ

Според доц. Петрова ние конструираме нашите традиции. Културното наследство събира правеното от нашите прадеди и ние му придаваме стойност.

Например хлябът по стара рецепта българинът приема за чист, истински хляб. Това е хлябът с квасена мая, който втасва от 6 до 12 часа и се изпича на каменна плоча. Обявяваме го за автентичен, здравословен, български и така получава висока културна стойност, а оттам естествено и пазарна. Тя се увеличава още повече и с новостите във вид на прибавки, с които придават качества на здравословност.

За да се запазят обаче истинките добри стари вкусови качества, някои от днешните майстори държат на старата мелница с елеватори от дърво, а не от метал, на живата закваска - т.нар. "дива мая", на ръчното омесване, на изпичането на табан (каменна плоча) и покриването на хляба с ленени кърпи. Днес обаче нормативите забраняват това.

----

Освен доц. д-р Петрова, съставител на книгата е и доц. д-р Петър Петров от ИЕФЕМ, който ни разказва, че не само в хлебарството има противоречия със закона, когато опираме до традициите. Според етнолозите той е много рестриктивен за начините на приготвяне на храни по истинска стара рецепта. Така и при млечните продукти - сиренето получава по-специфичен вкус от съдове и ванички, спрямо различния вид дърво; и при таханджийниците, които в момента са хит, където добавената културна стойност например е сушенето на сусама с пещ на дърва.

По някакви причини авторите на законите, които се менят многократно, са подходили много рестриктивно що се касае до архитектура, плочки и най-различни детайли, които изискват много пари за инвестиции, споделя доц. Петров. А при малкия производител не са нужни, дори не могат да бъдат изпълними от него. Докато ЕС има описани какви могат да бъдат отклоненията при дребното производство, допълва той.

По пътя на ОСП от създаването й в Брюксел до прилагането в България се губи най-важното - смисълът.

В един от текстовете си доц. д-р Петров напомня още, че в предсъединителния период (2004-2006) бяха затворени стотици малки мандри, включително и такива, чиято продукция е минимална и не влиза в търговската мрежа (с. Копиловци), чрез замазката "изискванията на ЕС". А контекстът е, че за достигането на евро-стандартите и връщането на големите ни фирми на европейския пазар (след забраната на ЕК от 1997г.), контролиращите местни органи поставят под общ знаменател всички мандри. Така, макар по тогавашна наредба да има възможности за отклонения от правилата за предприятия с малък капацитет, те изгарят и биват погълнати от големите.

И днес проблемът със стартиране на малък бизнес остава нерешен, казва доц. Петров. Пръскане на значително количество пари за всички изисквания, особено за тези които нямат готови пари. Малко са стартовите субсидии. Има хора, които искат да започнат, но се притесняват да вземат кредити от банки, защото нямат сигурност ще дойдат ли пари от фонд "Земеделие". Други ни казват: дали няма контролиращите органи да си измислят недостатък и да ги набедят, да бъдат лишени от субсидии и дори глобени. Оттам е и нагласата да не се правят експерименти, казва той.

Освен това, що се касае до културните стойности в производството на храни, които могат да дадат малко повече приход, етнологът споделя: Даването на културна стойност с географско означение например, един от трите означения на ЕС, според моите наблюдения не са добри начинания за малък производител. Тези културни стойности могат да бъдат осребрени. Но проблемът е в "българския манталитет". Защото за придобиването на такъв печат е нужно вземане на решение на локално ниво. А ние българите малко трудно се сдружаваме, особено като сме комшии, водим битка кой разбира повече, "а той защо е тук, а еди кой си - не е" и така.

Питаме доц. Петров какви бяха очакванията и какви излязоха резултатите от проекта, отговаря:

През 2014 г. още при концепцията за проекта, ме е интересувал образа на Европа у нас: а в земеделието е доста актуална тема. Като станахме страна-член почнаха рестриктивни изисквания, които не по най-добрия начин са побългарени. Както винаги трансформацията на европейското у нас е външно. Моето предположение беше, че ще има повече интерес към финансовата страна, както и се оказа, и по-малко към евро-ценностите, защото зад директивите стоят някакви ценности, екологични например. Много рядко попадах на стопани, които разсъждаваха върху самите идеи: примерът с Натура 2000, те масово са недоволни от нея, защото за да получат парите, не трябва в края на зимата да горят тревата. Та попаднах на овчари, които си мислеха: "може би като горим тревата изгаряме коренчетата". Но е рядкост хората да се замислят за смисълът на нормите.

"Кривоосъществената ЕС-еизация" - така наричам прилагането на ОСП у нас.

Освен трансформациите на европейското, към изследванията не можеше да избегнем и нагласите и идеите за екологичното, за алтернативно земеделие, домашна храна, селски туризъм и т.н., които са глобални тенденции.

На родно ниво примерът е с проекта "Новото тракийско злато" - съчетание на биоземеделие с опазване на природата и селски туризъм, в което взимат участие мрежа от фермери и неправителствени организации. Той се реализира успешно, но трае до края на проектния си срок. Главният проблем е липсата на комуникация и екипност, или както казва изследователката на проекта Атанаска Станчева "дори вътре в едно село сътрудничеството между трима млади активни предприемачи не може да се осъществи."

Още нещо малко шокиращо за доц. д-р Петров, което ни споделя в заключение: В работата си съм свикнал да говоря с хора, които ти изливат поток от информация, включително ругатни срещу политици. Но като говорим за земеделие, хората като че се страхуват. За моето изследване отидох на място, където от години ме познават, с местните сме на ти, пием си ракията, но те са свикнали да разговаряма на теми като ритуали, празници, неща свързани с етнографията. Със същите хора почвам разговор на тема земеделие и субсидии и те изведнъж се отдръпнаха от мен. Тази случка се повтори няколко пъти в няколко села. Те са чувствителни и имаха трудности, защото се притесняват какво ще стане с резултатите, с данните, които ни предоставят, дали това ще им навреди на бизнеса, особено когато той е нелегален. Например в едно селище се произвежда сирене, доят и карат млякото в друго селище. И аз се поинтересувах кое е това селище, за да преценя какви средства се отделят за транспорт. Не искаха да ми го кажат да не би да затворят мандрата, тогава къде ще си карат млякото. Но все пак става въпрос за наистина дребен бизнес. Също повечето от тях не са млади хора и по подобен начин процъфтяваше продажбата на домашна храна по времето на социализма. Може би тази рутина се е запазила, затова и не ги виним.

 Книгата "Агрокултурни трансформации в условията на европеизация и глобализация" (ИК "Гутенберг" София, 2018 г.) може да се намери в ИЕФЕМ - БАН, разпространява се безплатно.