7° C, слаб дъжд
Кои са културите, които са много подходящи за заораване
Зеленото торене или сидерацията е едно от надеждните средства за повишаване на почвеното плодородие, особено на ниско продуктивни, ерозирали в различна степен почви. Земеделието в света е натрупало голям опит по прилагането на зелените торове, като самостоятелна форма на сидерация, при която сидератите – растенията за зелено торене, заемат сеитбооборотното поле в течение на една или две години. Такова непроизводително използване на земята обаче противоречи на принципите и задачите на съвременното земеделие. Един от тези принципи е рационалното използване на органичните материали – растителни остатъци, оборски тор, зелени торове, получили широко приложение в европейските страни.
Поради това по-перспективно е отглеждането на т. нар. междинни култури, особено в райони с топла и продължителна есен. Те използват площта и агроклиматичните ресурси в период, свободен от зърнени и други култури, и дават зелена маса, която заедно с корените остава на полето като органичен тор. В практиката е разпространена комбинирана форма, когато основният добив се използва за храна на животните, а корените и допълнителният прираст се заорават в почвата. Тези форми на зелено торене не отстъпват по своето действие на сидератите като основна култура. Освен това междинните култури усвояват значителни количества минерален азот, който се натрупва в края на вегетацията на някои растения и по този начин се предотвратява измиването му от дъждовете. В скандинавските страни благодарение на междинните култури се свежда до минимум загубата на нитратите.
Културите за зелено торене
съдържат всички елементи, необходими за хранене на растенията
и по ефективност се равняват на оборския тор, но са по-бедни на фосфор и калий. Те обогатяват почвата със значителни количества азот и органични вещества, които се образуват при тяхната минерализация и хумификация, увеличават порьозността на тежките почви. Скоростта на разлагане зависи от възрастта на растенията, от химичния им състав, процентното съдържание на азот, съотношението на въглерод към азот и условията на разлагане. При засушаване разлагането на зелената маса се забавя, което намалява ефективността на зеленото торене. Дълбочината на заораване на сидератите по същия начин може да ускори или да забави минерализационните процеси. При разлагане на биомасата 60% от азота от зелената маса от млади растения остава в почвата, а 40% се минерализира в течение на 2 месеца.
Зелените торове се отличават с по-голяма скорост на разлагане отколкото сламата и другите органични торове. Установено е, че след заораване на зелените торове, пшеницата използва в зависимост от почвения тип – от 11 до 30% от внесеното с тях количество азот. Зелената маса от синапа се минерализира два пъти по-бързо, отколкото сламата, след жътвените и кореновите остатъци от зърнените култури, и в продължение на 6 месеца достига 70%.
Зеленото торене
оказва влияние върху почвата не само след заораване,
но и по време на вегетацията на сидералните култури, в зависимост от биологичните им особености. Лупината извлича от по-дълбоките почвени слоеве хранителни елементи, като развива своята мощна коренова система на два-три метра дълбочина, което не става при други култури. Тя може да фиксира и натрупа около 20 кг на декар азот.
За зеленото торене се използват различни селскостопански култури, от които най-голямо производствено значение имат бобовите. За разлика от рапицата и други небобови, изискващи за бързия си растеж голямо количество минерален азот, бобовите култури усвояват азот от атмосферата. Синапът и рапицата за разлика от бобовите не усвояват атмосферен азот, но имат кратък вегетационен период и могат да мобилизират трудноразтворими почвени хранителни вещества.
По различен начин се включва в състава на почвения хумус и въглеродът от зелените торове. Биомасата от зелени растения има по-висока степен на хумификация, отколкото от млади растения. Заораването на рапица и синап повишава съдържанието на хумус за 3-4 години от 1,80 до 2,00% в орния хоризонт. Зелените торове при интензивното си разлагане показват стимулиращо действие и върху почвената микрофлора. Увеличава се броят на микроорганизмите, антагонисти на гъбите Fusarium и Helminthosporium. В резултат на този процес
заболеваемостта на житните култури намалява с 10%
Продуктите, получени при разлагането на зелената растителна маса, оказват инхибиращо действие върху покълването на плевели. Сидерацията забавя заплевяването на зърнените култури с 20-30%. Всички тези фактори влияят за по-голямата ефективност на зеленото торене.
Сидератите се използват за отглеждане на картофи, цвекло, царевица, тютюн, зеленчукови и овощни насаждения. Заораването на зелената маса се препоръчва като основен начин за торене на овощни градини за повишаване на органичното вещество. Площта под овощните култури се засява с лупина, грахово-ръжена или грахово-пшенична смеска, фиево-пшенична или фиево-овесена смеска през лятото. Посевите се заорават с дълбоката оран в овощните градини в края на октомври или началото на ноември. За есенно засяване се препоръчват грах, ръж, грахово-ръжена, грахово-пшенична смеска, ечемик, фиево-пшенична и фиево-ръжена, които се заорават през пролетта.
От сидератите могат да се получат 2 т/дка зелена маса,
което се равнява на половин тон оборски тор. Предимството на зеленото торене пред оборския тор е ниската му себестойност.
Трудовите и материални разходи, свързани с отглеждането на зелените торове, са по-малки, отколкото при приготвянето и внасянето на оборски тор в почвата. Освен това при зеленото торене органичната маса се разпределя равномерно по цялата площ, което трудно се получава при разхвърлянето на оборски тор. Зелените торове са един от основните фактори за регулирането на почвеното плодородие.
Друг начин за рационално използване на растителните отпадъци е превръщането им в растителна пепел, която е ценен минерален тор. Тя съдържа всички хранителни елементи, необходими за растенията, с изключение на азот. Поради това, че в пепелта преобладава калият, обикновено я наричат калиева тор. Това не е точно така, тъй като пепелта съдържа освен калий значителни количества калций, фосфор и микроелементи. Особено полезен в растителната пепел е борът (0,06-0,08%).
Най-благоприятен състав има слънчогледовата пепел, която по съдържание на калий превъзхожда суровите калиеви соли. Поради ниското си съдържание на хранителни елементи пепелта от каменните въглища не се използва за торене.
Пепелта има алкална реакция. Нейната възможност да неутрализира почвената киселинност е висока, защото съдържа разтворими в минерални киселини алкално действащи вещества. Всеки 100 кг дървесна пепел се равнява на 50 кг калциев карбонат. За това
пепелта може да се използва и като минерал за варуване
Калият в пепелта се намира под формата на поташ, който е силно разтворим във вода. Оттам идва и голямата му достъпност за растенията. Калият в пепелта не е свързан с хлора, което е негово допълнително преимущество.
По-голяма част от съединенията на фосфора в пепелта са също лесно усвоими от растенията, поради което тя може да се използва като калиево-фосфорен тор. В качеството си на тор пепелта може да се внася на всякакви почви, освен на карбонатните и на почви с по-висока реакция от неутралната.
Като се има предвид каква е запасенотта на почвата в нашата страна с калий, може да се определи ефектът от внасянето му на сиви горски почви, като и на кафяви горски почви в Северна България, а и на кисели алувиални и алувиално-ливадни почви, кафяви горски почви и канелени подзолисти (псевдоподзолисти) горски почви от Южна България.
Пепелта внесена в почви с кисела реакция, създава благоприятни условия не само за развитието на растенията, но и
за дейността на полезните микроорганизми
и особено на амонифициращите и нитрофициращите бактерии.
Пепелта може да се използва и за приготвянето на компост. В някои европейски страни са изведени опити с растителна пепел, които показват най-висок ефект на бобовите култури. Това се дължи освен на съдържанието на калий и фосфор, но и на бор и молибден. Също така и на създаването на по-благоприятна почвена реакция за тези култури. Използвана на ливади, пепелта повишава добива на сено, но и подобрява качеството му, като изменя ботаническия състав в полза на бобовите култури. Ефектът се наблюдава в следващите 3-4 години.
Оптималната доза пепел за основно торене
при зърнените и техническите култури е от 40-60 кг/дка. При картофите и зеленчуците е 60-70 кг/дка и при тревите – над 100 кг/дка.
При бобовите треви пепелта може да се внася освен с дълбоката оран и с предсеитбената оран или като подхранване рано на пролет.
При ливадите единствената възможност е внасянето като подхранване рано напролет, веднага след стопяването на снега. Тъй като нормите на пепелта са съобразени със съдържанието на калий, то фосфор трябва да се добавя във всички случаи. Тя може да се внася механизирано с торови сеялки или с машини за разхвърляне на вар. Необходимо е обаче да бъде очистена от странични примеси, както и да се пресее през сито с отвори 3-4 мм.
Съществен фактор, силно затрудняващ използването на растителна пепел в по-големи земеделски стопанства, е набавянето на необходимите количества от нея. Тя е по-подходяща за малки площи. Едно домакинство, което използва дърва и други растителни отпадъци за горене, за една година може да се натрупа около 200 кг пепел, която се равнява на около 40 кг калиев сулфат и 30 кг суперфосфат и на значителни количества различни микроелементи. Пепел може да се получи и от отоплението на обществени сгради, училища, кухни и др.
За да действа като високоефективен тор, пепелта трябва да се съхранява на сухо. Премитата пепел е годна за варуване.
Коментари