У нас има селекционирани нови високопродуктивни и качествени сортове, както и технологии за тяхното отглеждане, разработени от българските институти

В миналото България е била сред най-големите производители на твърда пшеница. До 1943 г. производството ѝ се е движело от 550 до 850 000 тона зърно, като страната ни се е нареждала на шесто или седмо място в света, при което значителна част от това производство е било за износ. С въвеждането на новите по-продуктивни сортове мека пшеница площите на твърдата съвсем намаляха. В края на 80-те години на миналия век и след това със създаването и внедряването на нови сортове, отличаващи се с висока продуктивност и качество на зърното, интересът към тази култура отново се повиши и площите ѝ за един кратък период достигнаха от 120 до 150 хил. декара, но след това отново се редуцираха.

Между обикновената и твърдата пшеница съществуват значителни различия, които

засягат почти всички качествени показатели на зърното

и в крайна сметка определят различните способи на тяхното използване.

Твърдата пшеница се характеризира с едро, продълговато зърно, тънка обвивка, кехлибарено жълт цвят, стъкловиден ендосперм и високо съдържание на протеин, глутен, каротеноиди и др., които я правят незаменима суровина за производство на макарони, фиде, грис, кус-кус и други изделия, както и диетична храна в детските храни. Особено ценно е качеството на глутена, който има кремав цвят и изготвените от нея хранителни продукти са с полупрозрачен, лимоненожълт цвят, отлични вкусови и хранителни достойнства, запазващи формата си при варене. Ежедневната употреба на покълнала твърда пшеница спомага за общо укрепване и засилване на защитните сили на организма. Зърното може да се консумира и варено след обработката грухане.
Твърдата пшеница от своя страна е малко пригодна за производство на хляб, но самата

тя е отличен подобрител на брашната

от слаби меки сортове пшеница като добавка от 20-30%. Няма друга зърнено-житна култура с такива високи качествени показатели на зърното като твърдата пшеница. Нейното основно предназначение не е в решаване на хлебният въпрос, а преди всичко в използването ѝ като ненадмината и незаменима суровина за производство на макарони и други видове висококачествени хранителни продукти.
Предпоставки за разширяване на производството на твърда пшеница у нас има благодарение на създадените нови високопродуктивни и качествени сортове и технологии за тяхното отглеждане в Института по памук и твърда пшеница – Чирпан, Аграрния университет – Пловдив, и Добруджанския земеделски институт - Генерал Тошево.
Най-същественият момент от отглеждането на твърдата пшеница е нейната икономическа ефективност. По-високата изкупна цена на зърното от твърда пшеница с 30-40% както на международния, така и на вътрешния пазар я прави икономически изгодна и доходна култура.
Използваните у нас форми са от зимно-пролетен тип,

отглеждат се като зимни с есенно засяване

и дължина на вегетационния период 230-245 дни. Твърдата пшеница е с по-ниска студоустойчивост от тази на меката и е равна с тази на ечемика. Тази ѝ особеност налага сеитбата да се извърши с 5 до 10 дни по-късно от меката пшеница. Ранното засяване води до прорастване и избързване във фазовото развитие, което е нежелателно преди навлизането в зимния период поради опасност от измръзвания.

Твърдата пшеница, като останалите зърнено-житни, е самоопрашваща се култура, но по време на цъфтежа при повишена атмосфера влажност и висока температура, има известен процент на открит цъфтеж, което позволява чуждо опрашване. Поради тази причина е необходимо при семепроизводните посеви да има пространствена изолация от няколко метра между отделните сортове.

В България твърдата пшеница се отглежда

основно в Старозагорски, Хасковски, Пловдивски, Ямболски, Бургаски и по-малко в Добрички и Варненски райони. Добивите на зърно варират от 300 до 850 кг/дка в зависимост от продуктивните възможности на даден сорт, технологията на отглеждане и почвено-климатичните условия. Твърдата пшеница се развива най-добре след: фасул, фиево-овесена смеска, грахово-пшенична смеска, памук, фъстъци и нахут. Добър добив се получава и при отглеждането ѝ след: грах за зърно, чисти от плевели средноранни и късни зеленчуци, сoя и слънчоглед. Задоволителен резултат се получава след царевица за зърно и цвекло. Не се препоръчва отглеждането, на твърдата пшеница след мека пшеница, ечемик и късни хибриди царевица.

Обработката на почвата след фасул, грах за зърно и нахут се състои в еднократно или двукратно дискуване непосредствено след прибиране на предшественика на дълбочина 10-12 см. След фъстъци и късни зеленчуци, отглеждани на по-леки почви, се извършва дискуване или култивиране на дълбочина 8-10 и 6-8 см. След фий, грах за зелено, фуражни смески, репко и влажна почва площта се изорава на 15-20 см, а при засушаване - не по-плитко от 12-15 см.

При заплевяване с едногодишни плевели площта се дискува допълнително един или два пъти. Върху площта преди сеитба се внасят необходимите минерални торове и се дискува или култивира на дълбочина 6-8 см. След късни хибриди царевица, цвекло и тютюн се извършват две обработки на дълбочина 8-10см. Плитка оран на 12-15 см. се прилага при висока почвена влажност и голямо количество растителни остатъци. В площи с неотстранени памукови стъбла, при суха есен и неуплътнена почва се извършва едно дискуване по посока на редовете за заравяне на гребените и още едно или две дискувания в напречна посока. При преовлажнен повърхностен слой се култивира два пъти на дълбочина 8-10 см, като първото култивиране е по посока на редовете. На силно заплевелени почви се извършва оран на 12-15 см, култивиране и сеитба с дискови сеялки.

Торенето се извършва след анализ на почвата

и установяване на необходимите за дадена площ и предполагаем добив количества минерални торове.

По данни на Института по памук и твърда пшеница в Чирпан за формиране на 100 кг зърно твърдата пшеница извлича: 3,2–4,9 кг азот 0,7-1,2 кг фосфор и 2,0–2,8 кг калий. Примерни норми за получаване на добив от 400–600 кг зърно от декар са: 8-12 кг азот, 6–8 кг фосфор и при нужда 4-8 кг калий. Цялото количество фосфорни и калиеви торове и 1/3 от азотните се внасят преди сеитба, а останалите 2/3 от азотните торове рано напролет като подхранване.

Сеитба се извършва, когато времето позволява,

обикновено след засяването на меката пшеница.

Сеитбената норма зависи от сорта, качеството на подготовката на почвата, срока на сеитба и варира в границите от 450 до 650 кълняеми семена на квадратен метър. Дълбочината на сеитба е 3-5 см, а след сеитба площта се валира.

Грижа през вегетацията се свеждат основно до борба с плевелите, болестите, неприятелите и употребата на растежни регулатори.
Твърдата пшеница се прибира еднофазно в пълна зрялост на зърното. При закъсняване и превалявания в този период се влошават технологичните и биохимичните показатели.

Ожънатото от заплевелени посеви зърно е необходимо да се почисти от растителните остатъци и подсуши до 13% влажност, за да не се понижи стъкловидността му и похаби продукцията.