Възнаграждението на по-голямата част от постоянно заетите е или с дялове в собствеността, или с фиксирана заплата плюс бонус според крайните резултати

Постоянната заетост е основна форма за снабдяване с работна сила в българските стопанства, която се прилага от почти всички (97,1%) земеделски стопанства в страната Нещо повече, постоянно заетите лица представляват малко повече от една трета от всички работещи в българските ферми. По-голяма част от заетите по този начин са ангажирани предимно в растениевъдство (57,3%), а останалата голяма част (24,2%) - в животновъдство. По-голямата част от труда, използван за управление на стопанството, също е включен чрез тази форма на заетост.

Това сочат само част от резултатите от широкомащабно представително проучване на формите и факторите за снабдяване с работна сила в българските ферми на съвременния етап на развитие, представено от проф. д-р Храбрин Башев от Института по аграрна икономика - София, се основава на анкетни данни, събрани от мениджъри на ферми от различен тип и местоположение. Проучването е извършено със съдействието на Националната служба за съвети в земеделието и направено с финансовата подкрепа на Фонд научни изследвания - проект „Механизми и форми на аграрното управление в България".

Управлението на дейностите и отношенията на фермата обикновено изисква пълно („денонощно" и „целогодишно") участие на предприемача, собственика или мениджъра на фермата. Поради това повечето земеделски стопанства в страната имат поне един зает - фермерът, на пълен работен ден или постоянно зает в тяхната дейност и управление.

Ефективното изпълнение на най-често периодични и/или сезонни растениевъдни, животновъдни или смесени дейности изисква значителни и постоянни специфични за стопанството инвестиции във време за специализирано обучение, за търсене и обработка на (технологична ноу-хау, пазарна, нормативна и т.н.) информация, за взаимоотношения с различни партньори (преговори с доставчици на ресурси, суровини и услуги, купувачи на селскостопанска продукция), координиране на действията с коалиционни партньори и отношения със заинтересовани страни, аграрна бюрокрация и други агенти. Например, специфичните познания на земеделския работник относно качеството, хранителните нужди, рисковете от вредители, болести, диви животни и хора (кражби, незаконово използване на ресурси, пазарна конкуренция) за индивидуални животни, поземлени участъци и свързаните с тях биологични и материални активи (трайни насаждения, напоителни съоръжения и т.н.) често са силно специфични за конкретната ферма инвестиции и трябва да бъдат ефективно управлявани (насочвани, контролирани, защитени) чрез специална вътрешна форма.

Следователно, ефективното осъществяване и възвръщане („откупуване") на подобни силно специфични инвестиции на съвременния фермер (управител на ферма, земеделско предприятие) изисква пълно работно време и постоянна заетост в земеделския бизнес. Те са и една от основните характеристики на съвременната високоспециализирана и конкурентна „професионална" система на фермерство в страната и в международен план.

Специализираните инвестиции в общо обучение и/или обучение по време на работа на работната сила са особено високи за големите фермерски стопанства, наемащи много семейни членове или външна работна ръка, и ефективното им използване изисква постоянна заетост на пълен работен ден. Друга икономическа причина за доминирането на този форма на заетост в по-големите стопанства е да се спестят многократни (транзакционни) разходи за търсене на добри работници или доставчици на услуги и за ежедневни или сезонни преговори за наемане на работници или снабдители на услуги, необходими за функциониране на фермата. Много често постоянният трудов договор е най-ефективният начин за снабдяване (запазване или осигуряване) на силно специфична за фермата работна ръка – управител на ферма, критични (за определена дейност, конкретно време на изпълнение и т.н.) специалисти като агроном, ветеринарен лекар, оператори на критични активи (комбайнери за прибиране на реколтата, оператори на специални машини и оборудване и др.) или нискоквалифицирана, но необходима работна ръка в отдалечени райони на страната.

За определени видове стопанства (семейни, кооперации и т.н.) постоянният трудов договор е форма за осигуряване на работни места за семейни членове и роднини, членове на кооперацията и техните семейства и т.н. В много случаи пълната заетост е предпочитаната форма, тъй като фермерството е предпочитана „любима" професия за конкретно лице – управител на ферма, член на семейството, нает земеделски работник, коалиционен партньор и др. Много често постоянната заетост е единствената възможна форма на трудова заетост за фермера, както е в широко разпространените случаи на „самонаети" фермери поради старост (пенсиониране от друг бизнес и т.н.) или липса на квалификация за други дейности (ниски алтернативни възможности, временна или постоянна безработица). Много от подобните ферми са малко продуктивни полупазарни стопанства или стопанства за самозадоволяване.

Друга основна форма на снабдяване с работна сила в българските стопанства е

частичната заетост, която се практикува

от почти 46% от всички ферми

Частично заетите представляват близо 22% от общата работна сила, заета в българските ферми. Голяма част от заетите по този начин са ангажирани предимно в растениевъдство (60,1%), а останалата значителна част (23,4%) в животновъдство. Част от заетите по този начин са предимно за управление на фермата.

Някои от фермерските предприемачи имат друга основна професия и/или бизнес и са само „частично" ангажирани със земеделие. Силно стандартизираният и/или сезонният характер на много селскостопански дейности прави фермерството на непълен работен ден възможно и често икономически жизнеспособно и конкурентоспособно. В същото време диверсификацията на труда в други свързани (аграрен бизнес) или несвързани (неземеделски) дейности на фермера или членове на неговото семейство позволява ефективно кариерно развитие в други предпочитани области, допълване на доходите на домакинството, подпомагане на финансирането и фермерските операции, намаляване на риска от колебания в доходите, съхраняване на фамилните ферми за заетост след пенсиониране и/или бъдещи поколения, и наслаждаване на фермерството като хоби или дейност за свободно време, или частична заетост. Последното е особено важно за професионалното или непрофесионално еднолично и семейно фермерство. Не на последно място, фермеството с частична заетост често се предопределя от периодичния (сезонен) характер на селскостопанското (предимно растениевъдно и някои животновъдни като пчеларство) производство, което затруднява нов, неквалифициран или лишен от ресурси фермер да генерира достатъчен и/или редовен доход през цялата година.

Съществува обаче и друга основна икономическа причина за използването на частична заетост в по-големите земеделски стопанства, наемащи външна работна ръка.

Трудовият договор на непълно

работно време има редица предимства

за минимизиране на разходите в сравнение с постоянния договор за снабдяване с труд, като наемане според реалните нужди за заетост на стопанството, по-голяма гъвкавост, по-малко общо възнаграждение, спестяване на задължителни социални плащания чрез използване на неформална форма (устен договор), не плащане на „гарантирани" от трудовото законодателство отпуски (5-дневна работна седмица, годишни отпуски) и т.н. Едновременно с това сключване на трудов договор на непълно работно време с конкретен работник минимизира транзакционните разходи и спестява многократни разходи за намиране на добри работници, постоянно (предо)договаряне на договорни условия между едни и същи контрагенти и осигуряване на работната сила само в необходимото време, развиване на взаимно опознаване, доверие и „добри" отношения между партньорите и ограничаване на опортюнистичното поведение на двете страни (съществува силен взаимен интерес за продължаване на отношенията и спестяване на разходи за смяна на партьора).

Тази форма обикновено се прилага за снабдяване на редовна, но ограничена технологична или административна високомпетентна (напр. счетоводна, ветеринарна, поддръжка или ремонт на критични машини, кандидатстване с проекти и т.н.) или добре стандартизирана работна сила (шофьори, охранители, гледачи на животни, чистачи, маркетинг и т.н.), където договорните условия са лесно определими и санкционирани. Високата честота на взаимоотношенията между едни и същи страни оправдава („изплаща") разходите за преговори, сключване на договори и обучение за работа, като спестява разходи и избягва вероятен риск от случайно („мигновено") или редовно закупуване на необходимите (трудови) услуги от специализирания пазар. В същото време пазарът на труда за подобни услуги е добре развит и няма големи разходи или риск за фермата да смени доставчика – намирането и използването на алтернативен работник „да свърши работата" не е свързано със значителни разходи и време, тъй като не са необходими специализирани инвестиции.

Втората най-разпространена форма за снабдяване с работна сила в българските ферми е

сезонната заетост, използвана

от почти 57% от стопанствата

Нещо повече, тази форма на заетост представлява най-големият дял (около 45%) от общата работна сила, заета в земеделските стопанства в страната. Две трети от заетите при този начин на работници са ангажирани предимно в растениевъдни дейности, а останалата значителна част (22%) в животновъдни дейности. Част от работната сила, която е предимно ангажирана в дейностите по управление на стопанството, също се снабдява чрез тази форма на заетост.

Много важни селскостопански дейности имат „сезонен" характер, изискващ значително количество работна сила в определени кратки периоди от време – планиране, резитба на лози и овощни градини, прибиране на реколтата, маркетинг и т.н. Това често е специализиран, нискоквалифициран, рутинен и неспецифичен за конкретна ферма труд, чието снабдяване лесно се управлява чрез стандартни сезонни трудови договори. Тук транзакционните и общите разходи за намиране, обучение, управляване и контролиране на необходимата работна ръка в добре известни периоди от дейността на фермата не са значителни. Вместо да се използват ежедневни или почасови договори за снабдяване на услуга (например, ръчно бране на цвят на маслодайни рози), се използва стандартен сезонен трудов договор (за прибиране на реколтата и т.н.), за да се спестят повтарящи се разходи между (често) едни и същи контрагенти и да се осигури снабдяването с труд по време на определен „критичен" за фермата период. В същото време не съществува голям риск, тъй като пазарът на труда работи добре - сезонна и често добре платена (над средната пазарна ставка) възможност за заетост на определени групи от населението като семейни членове, студенти, пенсионери, безработни, малцинства, имигранти. Освен това намирането на алтернативен доставчик (работник) не е свързано със значителни разходи - стандартни договорни условия, без да са необходими специфични инвестиции за конкретно стопанство.
Броят на заетите в българските земеделски стопанства не е голям и много по-нисък от този в другите сектори на икономиката. Средният брой на постоянно заетите лица в стопанствата, които прилагат този форма на снабдяване с на работна ръка, е 1,75. В стопанствата прилагащи частична и сезонна заетост, средния брой на заетите лица е съответно 2,37 и 3,98.

Тези цифри дават нова представа за ефективната структура на снабдяване с работна сила в българските стопанства на сегашния етап на развитие на отрасъла. Те показват, че почти всички ферми използват постоянна заетост като най-ефективна форма за снабдяване с труд, докато частичната и сезонната заетост се използват от по-малък дял стопанства. В същото време, средните потребности на стопанствата в страната от постоянни заети работници са значително по-малки в сравнение с нуждите от частично и сезонно заети работници – съответно 35% и 127% в прилагащите тези форми на снабдяване с труд стопанства. Въпреки това обаче, в съвкупната работна сила на отрасъла, постоянно заетите са с 57% повече от заетите частично, и с около три четвърти от заетите сезонно.

Почти всички стопанства, използващи частична и сезонна заетост, прилагат и постоянна заетост. Следователно, постоянната заетост е най-важната (критична) форма за снабдяване с работна сила в българските ферми. Значителна част от стопанствата, използващи постоянна заетост, прилагат и частична заетост, за да осигурят необходимата им работната сила. Освен това всички стопанства, наемащи сезонни работници, прилагат и форма на снабдяване на работна сила за частична заетост. А значителен дял (58%) от стопанствата, използващи постоянна и частична заетост, прилагат едновременно и сезонно снабдяване с труд. Следователно, фермите в страната прилагат едновременно различни форми на заетост на работната сила, за да се оптимизира снабдяването с труд в съответствие с техните мениджърски възможности и технологични нужди.

Структурата на снабдяване на работна сила в земеделските стопанства позволява да се направи

важни изводи за съвременната

фермерска икономика

в специфичната социална, институционална, пазарна и природна среда на страната.

Първо, тя показва, че количеството на силно специфичния за фермата човешки капитал (постоянно и до известна степен частично заети лица) и възможностите за вътрешностопанско разделение и/или коопериране на труда (постоянно, частично и сезонно заети лица) за реализиране на технологичните икономии на размери и мащаби в границите на отделната ферма са относително малки.

Тя също така потвърждава добре известен от учебниците по икономика и от широко разпространената международна практика факт, че за разлика от други отрасли, типът ферма (семейна, партньорство с малко членове) и размерът (границите) на фермата, се определят и тяхното разширяване ограничават от високите транзакционни разходи за координация, управляване, стимулиране, наблюдение и контрол на опортюнизма на членовете на коалицията и на несемейния наемен труд.

Освен това, когато се развиват пазарите за снабдяване с ресурси, продукти и услуги, и се подобряват процесите на договаряне и изпълнение на договореностите (разходите за транзакции за външно снабдяване намаляват), тогава става практически възможно максималното разширяване на дейността на фермата (реализиране на съществуващия потенциал за технологични икономии от мащаба и мащаби).

Второ, настоящата структура на снабдяване с работна сила във фермите показва значението им като източник на доходи за селското и (част от) градското население в настоящия етап на развитие. Българските ферми са основен, но не и значим източник за осигуряване на доходи на (селското и градското) население.

Относителният принос на фермите към постоянния доход не е голям, тъй като е важен само за една трета от общата работна сила в сектора. Независимо от това обаче, абсолютният принос на стопанствата в икономиката на селските райони е значителен, имайки предвид големия брой стопанства в страната.

От друга страна, относителният принос на стопанствата към частичния и сезонен доход на (селското и градското) население е по-висок - по-голям среден брой на заети лица във фермите, по-голям общ брой на сезонно заета работна сила. Абсолютният принос на частичната заетост и сезонната заетост обаче е по-малко важен – само генериране на допълнителен и/или краткосрочен (сезонен) доход.

Вид на работна сила - на трудов договор

и на използване в стопанството

Личността на фермерските работници и видът на трудовото възнаграждение са важни характеристики на управлението на снабдяването с труд. Почти всички ферми „наемат" на постоянна работа собствениците на фермата и значителна част от тях (43%) членове на семейството. По същия начин доста голяма част от всички ферми наемат за частична заетост собствениците на стопанството и членове на семействата им – съответно 24% и 12%. Освен това, голяма част от фермите наемат сезонно собствениците (12%) и членовете на семейството (22%). Следователно, собствениците на фермите представляват голям дял от общата работна сила в сектора (37,2%), включително една четвърт от постоянно заетите, 5,4% от частично заетите и 6,2% от сезонно заетите лица на земеделските стопанства. Подобно, фамилните членове представляват 28% от общата работна сила, наета във фермите, включително 15,4% от постоянно заетите, 7,2% от частично заетите и 5,3% от сезонно заетите лица в земеделието. Всичко това е съвсем разбираемо, тъй като основната цел на повечето земеделски стопанства е да бъдат основен източник на заетост и доходи на собственика и членовете на домакинството.

Друга основна причина за това е, че собственикът(ите) и членовете на неговото(тяхното) семейство имат най-силни интереси и мотивация за ефективна инвестиция в специфичен за стопанството капитал (време и усилия за образование, професионално обучение, търсене на информация и иновации, адаптиране към нуждите и целите на стопанството и т.н.), за сътрудничество, ограничаване на опортюнизма и разрешаване на спорове (в случай на коалиция) и повишаване на общата производителност, ефективност и устойчивост („притежатели на остатъчните права на стопанството"). Следователно транзакционните разходи за този тип (критично за фермата) снабдяване с труд са нулеви (стопанство от едно лице) или много ниски (семейна ферма или партньорство). Обикновено не се използва официално (писмено) споразумение (договор), докато отношенията във фермата се управляват ефективно от доверие, самомотивация, споделяне на информация, постоянно сътрудничество и адаптиране, самоограничаване на опортюнизма и „вътрешно" разрешаване на споровете.

Нещо повече, предимно едни и същи лица се наемат като постоянни, частично заети и сезонни работници – от две трети от стопанствата на постоянно зает, почти за всяко трето за частично зает и повече от половината за сезонно зает труд. Честото наемане на едно и също лице(а) минимизира значително транзакционните разходи на отношенията между страните. Позволява да се развият специфични знания за фермата, лични познанства, връзки и приятелства, да се подобри обучението на работното място, да се мотивира сътрудничеството и (само)ограничи опортюнизма (който лесно ще бъде наказан, като не се повторят/подновяват взаимоотношенията между едни и същи страни), и в крайна сметка да се улеснят и намалят общите разходи за снабдяване с труд.

Освен това се използват

различни методи на заплащане на труда,

предназначени да стимулират (семейна и наемна) работна сила към повишаване на ефективността на стопанството, споделяне на (естествен, пазарен, управленски и т.н.) риск и минимизиране на разходите за снабдяване и използване на труда. Възнаграждението на по-голямата част от постоянно заетите работници е или с дялове в собствеността, характерно за собствениците и членовете на семейството (35%), или смесено с фиксирана заплата плюс бонус според крайните резултати на стопанството, прилагано за собственици, членове на семейството и наемен труд (52%).

От друга страна, заплащането на частично заетата и сезонно заетата работна сила е предимно повременно, когато индивидуалният принос към крайната продукция е трудно измерим или силно неопределен поради други природни, икономически, поведенчески и др. фактори – съответно за 47% и 50% от заетите. Възнаграждението основано на резултатите от дейността за частично заетите и сезонно заетите се използва широко, когато индивидуалният принос се установява лесно (напр. извършване на стандартни операции, прибиране на реколтата и др.) - съответно за 42,4% и 46,3% от заетите. В последния случай трудовият договор (заплащане въз основа на резултата) е доста подобен (не се различава) от договора за доставка на услуги за извършване на определени селскостопански дейности.

Съществуват значителни различия в снабдяването на работна сила за видове фермерска дейност. Малко повече от половината от стопанствата използват заетата работната сила предимно в дейностите по управление на фермата, 56% от тях използват работната ръка предимно в растениевъдни дейности, а 23,5% предимно в животновъдни дейности.

Броят на заетите лица в основните дейности на стопанствата варира значително, като най-малък е за заетите предимно в управлението на стопанството (0,46), среден за заетите предимно в животновъдството (0,85) и най-висок за заетите предимно в сектора на растениевъдството (1,98). По-малко от 5% от общата работна сила в стопанствата на страната е заета предимно в управлението на ферми, 22% са специализирани в растителни производствени дейности, а 4% са ангажирани основно в животновъдство. Всички тези числа дават известна представа за вътрешно-стопанското разделение на труда в българските ферми, типа на заетост при снабдяване на работна ръка за основните области на дейността на стопанството и относителния принос на основните селскостопански сектори в общата фермерска заетост и икономика.

В голям брой стопанства е развито вътрешностопанско разделение между управленски и производствени дейности. То е особено развито във фермите с растениевъдно производство, където 76% от стопанствата, използващи работна сила предимно в управленски дейности, също така използват работна сила, предимно специализирана в растителни производствени дейности. Същият дял за фермите в животновъдните дейности е малко над 30%. В същото време стопанствата със специализирана работна сила както в растениевъдството, така и в животновъдството отчитат висок дял на заетите, ангажирани предимно в управлението на стопанството - съответно 68,9% и 65,4%.

Междуотрасловото разделение на труда също е развито в значителен брой стопанства. Последното е особено развито в стопанствата със специализирана работна сила в животновъдно производство, в които 61,7% от тях едновременно използват и работна сила, специализирана предимно в растениевъдни дейности. В 25,9% от стопанствата със специализирана работна сила в растениевъдно производство, има и работна сила, която е специализирана предимно в животновъдна дейност.

Видът на работната сила и начините на заплащане на труда също се различават в зависимост от секторите на фермерка дейност. За предимно растениевъдната дейност на стопанствата почти 32% от фермите използват труда на собствениците и 17,4% от тях на фамилни членовете. От друга страна, в предимно животновъдни производствени дейности само 11,3% от стопанствата използват труда на собствениците и малко по-малко от 5% тях на фамилни членовете. Почти всички ферми използват предимно едни и същи лица, специализирани в управление на фермата и в животновъдни дейности. Обратно на това, текучеството в ангажираните предимно в растениевъдни дейности на стопанствата е по-високо, а честотата на заетост на едни и същи лица е много по-ниска – 63%.

Най-разпространеният начин на заплащане за заетите лица в управлението на фермите е в зависимост от резултатите (60,5%), следван от повременно възнаграждение, (23,4%), фиксирано заплащане, комбинирано заплащане с бонуси (8,6%), и с дялове в собствеността (7,4%). По-голямата част от работната сила, заета предимно в растениевъдно производство на стопанствата, се заплаща на базата на време (46,5%), значителна част (40,5%) получава заплащане въз основа на резултатите, а около 12% имат смесено фиксирано заплащане, допълнено с бонуси.

Най-популярният начин на заплащане на труда на заетите в животновъдно производство на стопанствата е в зависимост от резултатите (44,9%), следван от повременно възнаграждение (31,9%) и смесеното заплащане на фиксирани заплати и бонуси (21,7%).
Трудовото възнаграждение с дялове в собствеността се прилага за малък дял (1%) от заетите лица специализирани в растениевъдно и животновъдно производства.