Миграцията от малките населени места към големите градове е неизбежна, ако общините не се преборят за регионална власт и ако липсва местно сътрудничество, твърдят учени от СУ. 

Местните общини трябва да са по-самостоятелни, за да отговарят на западно-европейската действителност. Още когато влизахме в ЕС най-проблемни в приспособяването ни към западното управление и до последно дискутирани бяха темите земеделие и регионално развитие. Още тогава беше нужно да се направят реформи в териториалното деление на страната, напомнят авторите на съвместен доклад за проблемите в развитието на българските общини, представен на първата международна конференция „Устойчиво регионално развитие в България“. Но от бързане не се стигна до там. Какви са последиците днес?

„При пълната неподготвеност на страната за реално местно самоуправление много български селищни системи - общини, бяха автоматично обявени от НСИ за селски. Най-големият мит е, че според нашето законодателство общините в България се самоуправляват.“, се казва там. Известно е че в нашата цетрализирана държава над 40% от масата на парите минава през държавата, докато в развитите страни този дял е под 30%. Огромната част от данъците и таксите, събирани по места, отиват в централния бюджет и от него финансовото ведомство решава колко средства да бъдат отпуснати за дадена община. А за някои те са единствените и главни приходи.

За някои неразумни регионални политики в ЕС и у нас, пише в доклада:

- Няма единно и ясно становище за определението на рурален (селски) район в ЕС. Механично НСИ се справя с проблема като приема за селски райони общини, които отговарят на население до 30 хиляди. Парадоксално, но факт е, че жизненият стандарт е най-неблагоприятен не в селата от „селските райони“, а в близост до големите градове, тъй като се натрупват проблемите и на малкото селище, и на големия град. Също така, питат се авторите, какво е нарастващото днес градско земеделие (щом по норма се свързват селските райони с аграрен бизнес) и ще може ли то тогава да бъде подкрепено от двата стълба на ПРСР.

- В България често се реализира така нар. „диванно фермерство“, което значи, че, за жалост, не целият дял от земеделските субсидии се изразходва в селските общини, но в големите градове и най-вече столицата, защото там са седалищата на големите земеделски фирми.

- Приоритетни са силно населените места, що се касае за финансиране на проекти. И като няма за по-малките, някои от тях ще потърсят да се отделят в отделни „селски общини“, за да могат да се възползват от дадените фондове и програми на ЕС за селски райони, както обмислят на места (Сливен, Плевен и други). „Този факт остава невиждан от централното правителство. В случая не може да се говори за деурбанизация или рурализация по западен образец, защото целта е административна промяна. С административна политика не се гради модерно регионално развитие. Административно-териториалната изолация е един реален сблъсък между земеделската политика на ЕС с общата финансова и регионална политика. Стъпка в търсене на правилната посока е намерението в някои общини да създадат отделни бюджети за всяко съставно селище. Така ще може да се премахне част от традиционния централизъм.“

Естествено, хората отиват там, където има развитие, а щом се инвестира и облагодетелства според по-големия брой население, значи обезлюдяването на малкото селище е гарантирано.

Българските общини са нестабилни, нужна е самостоятелност и промени в законодателство. Затова учените съветват ролята на централното правителство при провеждане на европейските политики да се ограничи до националните мащаби.

Промяната трябва да започне отдолу, смята д-р Пламен Патарчанов от Софийски университет, т. е. локалното развитие да бъде в ума и ръцете на местните общности, които най-добре познават своя потенциал и възможности, както и природни и културни дадености на региона.

В помощ идват инструментите за „интегрирани териториални инвестиции“, или с други думи финансиране от няколко приоритетни оси или оперативни програми с цел смекчаване на териториалните различия.

Устойчивото интегрирано местно развитие почива на три принципа, казва той: 

Създаване и прилагане на мерки за развитие на районите, в които да са съласувани икономическите социалните и екологични цели;

Отчитане на локалните характеристики и приоритети;

Активно включване на локални общности в мероприятия по развитие на районите, включително чрез диверсификация и мултифункционално използване на ресурсите. „Според някои учени селските райони, които са избрали този път на развитие, са регистрирали растеж на населението. Затова е нужна диверсификация на селския бизнес, който ще ги съживи и няма да са изцяло зависими от градския център.", пише той. В земеделието това са дейности като агротуризъм, производство на биоенегрия, въвеждане на нови сортове, култури, техники, дейности.

Много учени днес определят диверсификацията на аграрния сектор (с дейности от вторичен и третичен сектор) като модел за съвременно развитие на руралните райони. Въвеждането на алтернативи в земеделието се идентифицира с нарастване на заетостта, районите стават по-атрактивни. Важно е обаче да се поддържа партньорство между локалните общности в националните и селски мрежи, където да се споделя натрупан опит и добри практики.

Източници:

доклади „Проблеми на развитието на българските общини“ (д-р Н. Веселинова, д-р В. Бояджиев, Г. Костадинов, В. Зехтинджиева) и „Диверсификацията на икономиката като фактор за устойчиво локално развитие“ (д-р Пламен Патарчанов), изнесени на Първа международна научна и бизнес конференция „Устойчиво регионално развитие в България“ (ноември 2015 г.) с финансовото съдействие на свинекомплекс Голямо Враново Инвест АД.