18° C, ясно небе
Липсата на работници не позволява на Иво Пашов и съпругата му да продължат да произвеждат
За местните хора в село Деков и община Белене семейна ферма „Зеленчуков свят" е известна с вкусната си продукция от сезонни зеленчуци. През последните 3 години в стопанството е отглеждана чиста и натурална храна. Сега обаче то е затворено и обявено за продан от неговия собственик Иво Пашов. Заедно със своята съпруга той е обработвал земята, инвестирал е хиляди евро в изграждането на фермата, имал е намерение да изгради цех за преработка.
Историята на Иво Пашов е реална извадка от съвременната тенденция
за разпадането на малките, семейни ферми в България. Официалната „Агростатистика" към Министерството на земеделието и храните отчита, че зеленчукопроизводството в България преминава през дълбока структурна криза, като реколтата бележи най-ниските си нива от години насам. За последните 10 години, например, българското производство на плодове и зеленчуци се е свило с между 35 и 50%.
Множество малки фермери вече са уморени от липсата както на адекватна подкрепа от държавата, така и на адекватно възнаграждение за своята работа. Стопаните многократно са посочвали, че са на ръба да се откажат, за да преминат на по-спокойна, лека работа или пък просто да се отдадат на старините си.
Непреодолимите трудности в сектор „Зеленчукопроизводство"
и липсата на крепко здраве са основните причини за Иво Пашов да изпадне в невъзможност да поддържа производството на зеленчуци във фермата. Своята история той разказа пред „Български фермер":
„През последните 10 години съм се занимавал с различни неща. Работил съм различни неща в чужбина - от строителни дейности, фирма за почистване, автомобилни услуги, говоря 6 езика. Имам 3 фирми, които до ден днешен са чисти, нямам задължения. Исках да правя нещо в България. И това ме накара, да се върна. Но не се получиха нещата.
Живял съм 15 години в чужбина,
обиколил съм почти цяла Европа. Такава храна, с такива качества, като в България няма никъде. Исках тук, в България, да произвеждам чиста храна, но реално нещата не се случиха така, както искахме. Накрая се оказа, че сме заложници на тази мечта. Казах си, че в крайна сметка нищо не трябва да е на всяка цена. Здравето е над всичко. И сега преустановихме дейност, не знаем до кога, не знаем какво ще се случи след година-две.
Живял съм доста години в Белгия. Ако произвеждаш зеленчуци там, държавата те субсидира до твоя разход. Това в България няма как да се случи. Фермерите във всички европейски държави, дори в Македония, вземат субсидии от държавата, които им позволяват да се задържат на работа. Аз се опитах да се издържам всячески. Потърсих помощ за наемане на работници, но в България за всичко друго можеш да наемеш работници, но не и за зеленчукопроизводство.
Изглежда на хората в нашия район, не им се работи в земеделието
Така е не само в нашия район, но и в цяла България. Районът ни просто обеднява, хора - няма. Сериозните работници заминават в чужбина или в големия град и остават хора, които предпочитат да не работят, а чакат да им пратят пари. Няма желаещи да работят в земеделието, всеки иска да печели лесно. За голямо съжаление, държавата не подпомага по никакъв начин производителите – напротив, възпира техния труд.
Обърнах се към Държавен фонд „Земеделие", но според мен те финансират неща, които реално не са необходими. Искам, например, да получа финансиране, за да си построя още една оранжерия. Но, според изискванията, тя трябва непременно да е стъклена. Но една нова оранжерия от стъкло струва 10 000 лева. Аз със собствени средства изградих абсолютно всичко. Около 150 000 лева инвестирах тогава. Исках да затворя производствения цикъл с малко цехче, където да правим консервирани храни и да ги предлагаме на крайния клиент, за да не минаваме през вериги и посредници. Но виждам, че в България няма дори един закон, който да е от полза на производителите. Нито програмите за финансиране, нито работна ръка, нито по никакъв начин.
Със съпругата ми работехме всеки ден неуморно по 15 часа
Дълги години с нея сме работили в чужбина, малко или много вече сме амортизирани. Аз съм на 54 години и първоначално си мислех, че ще намерим желаещи да работят с нас на полето. В крайна сметка не успявахме и това силно ни демотивира. Накрая просто не издържахме.
Общината може да направи много неща в помощ на фермерите. Например, да предложи място, където да се продава продукцията. Сега в община Белене всеки застава, където намери, няма навес, за да си защитен по някакъв начин. Аз имах намерение да изградя такова пространство, но в крайна сметка, когато нямаш помощ от никъде и постоянно боксуваш на едно место, мотивацията ти се изгубва.
От страна на държавата, има много механизми,
които да се направят в помощ на земеделските производители. Достатъчно е да погледнеш една европейска държава какво прави за своите фермери. Ако бях започнал да се занимавам със земеделие в Белгия, със сигурност нямаше да се откажа, защото държавата ти подсигурява всички разходи до минимума и оттам нататък ти можеш, ако искаш, да продаваш за 1 евро или за 5 евро.
Неправилен е моделът, който България е избрала да прилага при финансиране на селското стопанство. Подкрепят се големите ферми, а дребните, които могат да са гръбнак, не се стимулират по никакъв начин. Аз, например, щях да кандидатствам с проект за 20 000 евро, но нещата, които ми бяха необходими и бих искал да използвам, просто не можеше да ги направя по този проект. Трябваше да сложа конкретно нещо, за да спазя изискването, а за това нещо има конкретна фирма, от която трябва да го закупиш. И с няколко такива продукта, които казват да купиш, проектът ти ще бъде одобрен. А тези неща са на конкретна фирма или на конкретно лице. Реално, не се прави така, че дребният производител наистина да се възползва.
Ние реализирахме цялата си продукция в района,
защото хората ни познаваха, спираха пред фермата и си купуваха. Веднъж в седмицата излизахме на пазара в Белене и хората ни познаваха и се връщаха при нас. Миналата година отворихме вратите на фермата за хората да дойдат, да видят, обяснявахме как отглеждаме културите, защо искаме да произвеждаме чиста храна и това е здраве. Хората бяха зашеметени. Но, когато виждаш, че не можеш - трета година буксувахме на място и накрая вече сили не ни оставаха. Появиха се и болежките, появи се и изнервянето. И си казахме, няма смисъл да правим нещо насила. Представях си, че нещата ще се случат по друг начин и си казах, може би не му е времето. Затова се оттеглихме със съпругата и детето, те се върнаха в Белгия. Аз останах тук и дори съм обявил фермата за продан, въпреки че не ми се иска да я продавам. Много мислих как да продължа, но сам не мога, защото работата е много трудоемка. Само желание не е достатъчно. Ако бях 10-15 години по-млад, със сигурност нямаше да се откажа. Това е бъдещето.
Аз не искам да демотивирам хората
Нека по-младите опитват да се занимават със земеделие. Вярвам, че ако не бях в България, а на друго място, може би нещата щяха да се развият по друг начин."
Коментари