Лозата притежава изразена биологична устойчивост на засушаване, дължаща се на мощната ѝ и дълбоко развита коренова система, която позволява извличането на вода от по-дълбоките почвени хоризонти. Въпреки това, за постигането на оптимален добив и високо качество на реколтата, естествените валежи в условията на умерено-континенталния климат в България често лимитирани до слаби летни превалявания от 10–15 л/м2 се оказват крайно недостатъчни, което налага прилагането на напояване. Водните нужди на растението варират в тясна зависимост от фенофазите на неговото развитие. Най-висока физиологична потребност от влага се отчита в интервала от разпукването на пъпките до началото на цъфтежа, но през този период естествените запаси от есенно-зимната влага и относително високата атмосферна влажност обикновено задоволяват потребностите на насажденията.

В началото на летния период и по-конкретно

през месец юни, регулирането на водния режим

изисква изключително прецизен подход

В лозарската практика е утвърдено правилото да се избягва изкуственото напояване от началото до средата на юни. Преовлажняването в тези седмици стимулира прекомерен вегетативен растеж на летораслите, което води до физиологичен дисбаланс и дефицит на хранителни вещества в ресите, провокирайки окапване на цветните бутони, цветчетата и младите завързи. Допълнително, честите валежи или поливки по време на самия цъфтеж възпрепятстват нормалното оплождане на цвета.

След прецъфтяването, което обикновено приключва през втората половина на юни, започва критичен свързан с формиране на реколтата. За сортове със средна сила на растеж е нормално плододаващият леторасъл да достигне дължина от 140–160 см, като такъв леторасъл е физиологично способен да изхрани между 400 и 500 г грозде. Първото планирано напояване у нас се провежда приблизително 10 дни след края на цъфтежа, т.е. през втората половина на юни или в самото начало на юли, в случай че пролетните валежи са били оскъдни.

Управлението на поливния процес се базира на фундаменталния показател пределна полска влагоемност (ППВ), който дефинира максималното количество вода, което дадена почва може да задържи трайно след оттичането на гравитационната влага. ППВ се определя по лабораторен път и служи за установяване на горната граница на полезната почвена влага, при която почвените пори са запълнени с оптимално съотношение между вода и въздух. Научно е установено, че

най-благоприятните условия за активен растеж

на кореновата система се постигат

при почвена влажност между 70 и 80% от ППВ,

добра аерация на почвения профил и температури на въздуха в диапазона 25–30 °C. Всяко засушаване или спад на температурите под 8°С води до преустановяване на растежните процеси.

Недостигът на влага бързо е предпоставка за поява на стрес при лозите, застрашавайки продуктивността на насаждението. Физиологичната реакция на лозата при воден дефицит се проявява чрез ясни диагностични белези, започващи с депресия и забавяне на растежа на летораслите. При засушаване на почвата на дълбочина над 10–15 см листата започват леко да увяхват. Наблюдава се обезцветяване на най-ниско разположените листа, които придобиват матов цвят, избледняват, пожълтяват и впоследствие изсъхват, като този процес постепенно обхваща и по-горно разположените листа. В крайните фази на воден дефицит се стига до завяхване и изсъхване на гроздовете.

Преполиването и системното преовлажняване

на почвата също нанасят сериозни щети,

нарушавайки аерацията на корените и предизвиквайки тяхното загниване. Симптомите на преовлажняване включват постоянно мокра при допир почва, прогресивно пожълтяване на листата, омекване на летораслите и поява на тъмни некротични петна по вътрешността на петурата, дължащи се на клетъчно пренасищане с вода и последваща клетъчна смърт.

Поливният режим в лозарството трябва да бъде строго адаптиран към физико-механичните свойства на почвата и възрастта на растенията. Напояването с ниски поливни норми е неефективно, тъй като водата се изпарява бързо от повърхностния почвен слой, без да достигне дълбочината на кореновата система, която се намира на минимум 40 см под повърхността. За пълноценно овлажняване през вегетационния период е необходимо да се осигурят съответните водни количества, които варират според метода на поливане. За районите на Южна България общата сезонна напоителна норма се изчислява на 120–180 мм.

Особено внимание се изисква при създаването на нови насаждения и грижата за младите лози. Дълбочината на ямата за засаждане се съобразява пряко с почвената структура. При леки песъчливи почви тя е 50-60 см, докато при тежки и глинести почви трябва да бъде най-малко 70-80 см. При подготовка на посадъчния материал стъпалните корени се съкращават на 6-8 см (или на 2-3 см при засаждане в ямки), а корените от горните възли се премахват изцяло. Непосредствено след засаждането е необходимо обилно поливане с 3-4 литра вода на лоза за слягане на почвения слой около кореновата система. Второто поливане в същия обем се извършва след 15 дни, като този режим се поддържа до достигане на дължина на летораслите от 10–15 см.

През първата година от развитието си

младите лозички се поливат чрез оформяне

на леки ямки около стъблото с дълбочина една педя,

разположени на около 30 см от него

Еднократното количество вода за една млада лоза варира от 5 до 15 литра или 2–3 кофи вода при сухи условия, като се полива на всеки две седмици. Наложително е да се избягва дъждуване. Десертните сортове обикновено изискват по-обилно и често напояване за наедряване на плодовете, докато при сортовете с тънка ципа поливките трябва да бъдат ограничени, за да се предотврати напукване на зърната. Напояването в края на юли и първата половина на август се извършва изключително внимателно. При тежки почви в равнинен терен поливките се преустановяват до края на юли, а при леки почви на южни склонове последната поливка може да се направи до 5–10 август. През август лозята обикновено се оставят без вода, за да се стимулира натрупването на захари в гроздето.

Капковото напояване е доказано най-ефективният метод за поддържане на оптимален воден режим в лозовите насаждения. То е съвместимо със сложни релефи, плитки и каменисти почви, предотвратява водната ерозия и не пречи на преминаването на специализираната земеделска техника. Системата доставя вода директно в зоната на активните корени, като същевременно поддържа суха листна маса и плодове, ограничавайки разпространението на гъбни патогени.