Ваня Велинска наш спец. пратеник в Плевенско

Отново българските зеленчуци са кът, а са и скъпи. Родните домати в момента са около 5-6 лв. за килограм, а салатките по Великден бяха около 3 лв. Най-вероятно тенденцията ще се запази и както сега, така и през лятото ще ядем предимно вносен зарзават.

За съжаление причините в създалата се ситуация, която продължава от почти две десетилетия, не е само в природата. Да, зимата и пролетта бяха неблагоприятни за зеленчукопроизводителите ни и те не успяха да задоволят потребителското търсене. И за разлика от предходни години тазгодишните пролетни зеленчуци бяха предимно вносни.

Да отглеждаш зеленчуци в България обаче е изключително труден бизнес. Не говорим за оранжериите, където също има проблеми, но на повечето места се запазиха базите, в които се инвестираха модерни технологии, и те продължиха да работят. Но все пак заради скъпото гориво трудно може да сме фактор и да се състезаваме със съседните страни, където слънцето грее почти през цялата година, а фермерите са защитени от добра държавна политика.

Откритите зеленчукови градини останаха за истинските фермери, които от години се занимават с тази дейност. Малшансът остана за тях, тъй като не разполагаха с готови пари, които да инвестират в насаждания извън населените места, в които живеят и поради или една или друга причина не успяваха да се впишат в европейските програми.

Не са един или два утвърдените български зеленчукари, които фалираха. Истинско щастие е, че все още има родни производители, които на фона на масовата разруха и безперспективност в сектора оцеляват и не просто остават на пазара, но клиентите се редят на опашка за тяхната продукция.

Разговаряме именно с един такъв стопанин - Пламен Киров, зеленчукопроизводител от с. Садовец, Плевенско, истински професионалист, за който няма тайни в отглеждането и на разсада, и на зеленчуците. Той сподели проблемите, които съпътстват не само неговата работа, но на всички наистина работещи фермери.

На пръв поглед зимата не беше особено тежка, но имаше резки температурни промени, които съсипаха салатата ето защо нямаше родно производство, коментира Пламен. Има поражения и по ранните разсади от домати, затова няма да успеем да задоволим търсенето.

Семейство Кирови е добре познато, на всички стопани, които искат да отглеждат качествени зеленчуци и се снабдяват с разсад, произведен от тях, а и на потребителите, които имат възможност да си купуват от вкусните им зеленчуци.

Със сигурност това зеленчуково стопанство е уникално, истинско, и, за съжаление, обречено на робски труд, за да оцелее. Защото повечето подобни не издържаха и вече са в историята, останали са единици, последните мохикани, такива като Пламен, съпругата му Боряна и двата им сина - Калоян и Георги.

Семейство Кирови вече двадесет години водят истинска битка, за да отглеждат качествени зеленчуци и разсади, въпреки и напук на лошите и неконкурентни условия, при които е поставено производството им. За тези години усилена работа, те

не са получили

нито лев помощ

- нито от европейските пари, които се дават за земеделие, нито от някакви национални доплащания. Нито лев.

Не може да не се питате как се оцелява в подобна ситуация? На фона на това, че повечето фермери искат още и още пари, а тези зеленчукопроизводители, както и много други, разбира се, работят без никакво подпомагане, е трудно да се проумее.

Започнах от нулата, в дворната градинка, споделя Пламен. Постепенно разширявах площите - в един двор няколко стотин метра, в друг - още, и така нататък. Направихме и малка оранжерия, за да си произвеждаме разсада, а след това и да търгуваме. За тези години всеки изкаран лев влагаме в работата си, отделяме средства колкото за храна, за нищо друго. Без помощ обаче не може да се разраснем дотолкова, за да отговорим на програмите, които изискват определени декари и то в нерегулация.

Семейство Кирови живеят на село, работата им е там, занимават се с зеленчукопроизводство, което е интензивен сектор и изисква както много вложения, така и работна ръка. За разлика от полските култури, зеленчуците могат, а и в малките стопанства се отглеждат предимно на малки площи - от няколкостотин метра до декар-два. Съвсем естествено е в селата те да са намират в дворовете, които са доста големи. От тук идва и парадоксът, че тези места са в регулация, което е против правилата. Другият абсурд е, че се изискват определени площи за зеленчуци, за да бъдат те субсидирани. А подпомагането трябва да е на килограм или тон произведена продукция категорични са от години производителите.

В момента на практика се получава, че пари получават псевдозеленчукари, които симулират производство, а работещите стопани, като Пламен, не вземат нито лев.

"Няма реален контрол", категоричен е Пламен Киров. "Това го заявявам съвсем отговорно. Чиновниците си седят в кабинетните и оттам отчитат дейност. Те трябва да са тук, при нас, и да правят постоянен контрол колкото по-често, толкова по-добре. Така ясно ще се види кой работи, и кой само взема пари. В нашето село само ние и още 2-3 млади момчета наистина работим, всички останали декларират едни площи, на които, като засеят нещо си и го остават до следващата година, без да извадят един картоф дори, но в същото време се усвояват едни пари - и за декари, и за качество.

Само че никой не иска да рови и да изкара тези истории на светло.

Така мнимите фермери вземат пари, а ние дори не може да кандидатстваме за тях, заради недогледани абсурди.

Редно е чиновниците да идват при нас, тук, в градината, където сме заети почти по 24 часа на ден, а не ние при тях - хем да ни губят времето, хем да ни товарят с нови и нови административни тежести".

Зеленчукопроизводството, както и разсадопроизводството са скъпи начинания особено ако се прилагат добрите практики по отглеждането на културите. А при семейство Кирови това е задължително условие.

Тук се сеят най-качествените и съответно най-скъпите семена, които се предлагат на пазара, разяснява Павел Бумов, който консултира и се опитва да помогне със съвети трудолюбивото семейство. Пламен кара мерцедесът на зеленчуковите семена, колкото и изтъркано да звучи фразата.

В стопанството се засяват най-добрите холандски и български семена, като се избират сортове и хибриди, които се търсят от пазара. Благодарение на това разсадът се продава на 100%, дори не стига, като тази година. Търси се както от професионални производители, така и от любители, които искат да оглеждат в градинките си качествени зеленчуци.

А на въпроса защо не увеличи базата при положение, че не може да смогне със заявките, Пламен отговаря, че би желал, но за създаване на една нова оранжерия се нуждае от около 40 хил. лева. Единствената надежда на семейството са новите програми, които обаче все още не са тръгнали, а и никой не казва кога точно ще стартират.

Все по-малко са фермерите, които продължават да се занимават с градинарство, тъй като продукцията е неконкурентна на влизащата в страната. Така зеленчуците ни стават скъпи, а от друга страна печалбата остава за търговците, а не за производителите, което съответно е демотивиращо. Като част от проблема е и слабата механизация и нуждата от работна ръка. Ясно е, че дребните фермери не могат да отделят техника за машини, които не само биха улеснили работата им, но и ще снижат себестойността на продукцията. Освен това да не забравяме големите субсидии, които вземат градинарите не само в Европейския съюз, но в съседните ни страни - Македония, Сърбия, Турция.

Колко и да говорим, че откакто сме член на Евросъюза има свободно преминаване на стоки и услуги, виждаме, че в останалите страни правителствата им вземат мерки и успяват да ограничат чуждата продукция, категоричен е Павел Бумов. Има различни практики, които могат да се въведат и да се ограничат вносните зеленчуци, особено когато има достатъчно родно производство.

Защото нашите производители да изхвърлят продукцията си а потребителите да я търсят, но да я няма, защото търговците предпочитат по-евтината в пъти чужда. От години картофопроизводители и други градинарски организации алармират за проблема, но засега конкретни работещи мерки няма.

Такъв е проблемът и с работната ръка. Дават се милиони левове за безработни, които дори вече искат да са такива. Защо социалното министерство не помисли за програми, който да включват безработните в интензивни стопанства, като тя плаща осигуровките им вместо социална помощ, а фермерите да им дават заплати. Писали сме за това и друг път, разбира се, не очакваме, че нещо ще се промени. Само искаме да подчертаем, че ако се влага разум и се търси целенасочена подкрепа на плодопроизводствата, може да се намери.

А дотогава истинските зеленчукопризводители, като семейство Кирови ще се борят с вятърни мелници и ще изкарват колко да оцелеят, а фиктивни стопани ще прибират европейски и национални пари. А всички ние потребителите ще ядем пластмасови зеленчуци, и ще си мечтае за родните.