Един от принципите на биологичното, екологичното земеделие, е рационалното използване на органичните материали - растителни остатъци, оборски тор, зелени торове, получили широко приложение в европейските страни.

Зеленото торене, или сидерацията е едно от надеждните средства за повишаване на почвеното плодородие, особено на нископлодородни и песъчливи почви. В световното земеделие е натрупан голям опит по прилагането на зелените торове като самостоятелна форма на сидерация, при която сидератите земат сеитбооборотното поле в течение на една или две вегетации. Такова непроизводително използване на земята противоречи на принципите и задачите на съвременното земеделие.

Затова е перспективно отглеждането на междинни култури, особено с райони с топла и продължителна есен. Те използват площта и агроклиматичните ресурси в период, свободен от зърнени и други култури и дават зелена маса, която заедно с корените остава на полето като органичен тор. В пректиката е разпространена и комбинирана форма, когато основния добив се използва за храна на животните, а корените и допълнителния прираст се заорават в почвата.

Тези форми на зелено торене не отстъпват по своето действие на сидератите, отгледани като основна култура. Освен това междинните култури усвояват значителни количества минерален азот, който се натрупва в края на вегетацията на някои растения и по този начин ги предпазва от загуби. В Швеция благодарение на междинните култури се свежда до минимум измиването на нитратите.

За зелено торене се използват различни селскостопански култури, от които най-голямо производствено значение имат бобовите. За разлика от синапа, рапицата и други небобови, изискващи значително количество минерален азот за бързия си растеж, бобовите култури усвояват азот от атмосферата.

Зеленото торене оказват многостранно влияние върху почвата не само след заораване, но и по време на вегетацията на сидералните култури в зависимост от биологичните им особености.

Така лупината (на снимката), развивайки мощна коренова система (2-3 м), използва от по-дълбоките почвени слоеве хранителни елементи, които не могат да се извличат от другите култури. При високи добиви от лупина може да се натрупа до 18-20 кг/дка фиксиран азот. Синапът и рапицата за разлика от бобовите не усвояват атмосферния азот, но имат кратък вегетационен период и могат да мобилизират трудноразтворими почвени хранителни вещества.

Културите за зелено торене съдържат всички елементи, необходими за хранене на растенията, и по ефективност се равняват на оборския тор. В сравнение с него те са по-бедни на фосфор и калий. Зелените торове обогатяват почвата със значителни количества азот и органични вещества които се образуват при тяхната минерализация и хумификация. Скоростта на разлагане зависи от възрастта на растенията, химичния им състав, процентното съдържание на азот, съотношението на въглерода към азота и условията на разлагане. Така при суша разлагането на зелената маса се забавя, което намалява ефективността на зеленото торене. Дълбочината на заораване на сидератите по същия начин може да ускори или да забави минерализационните процеси. По наши данни при разлагане на биомасата от млади растения 63% от азота от зелената маса остава в почвата, а 35% се минерализира в течение на два месеца.

Зелените торове се отличават с по-голяма скорост на разлагане, отколкото сламата и другите органични торове.

Зелената маса от синапа се минерализира 1,5-2 пъти по-бързо, от колкото сламата, следжътвените и кореновите остатъци от зърнените култури и достига 70% в продължение на 6 месеца. Установихме, че използването на азота от пшеницата след заораване на зелените торове съставя 11; 13,6; 23; 31,3% от внесеното количество със зелената растителна маса в зависмост от почвения тип.

По различен начин се включва и въглеродът от зелените торове в състава на почвения хумус. Биомасата от зрели растения има по-висока степен на хумификация, от колкото от млади растения. Биомасата от млади растения даже увеличава минерализацията на почвеното органично вещество. Заораването на рапица и синап повишава съдържанието на хумуса за две години от 1,75 до 1,86 в слой от 0 до 30 см. По наши данни 22-26% от въглерода от зелената растителна маса се включва в почвеното органично вещество и не зависи от дозата на внесения органичен материал.

Зелените торове при интензивното си разлагане оказват стимулиращо действие върху почвената микрофлора. Увеличава се броят на микроорганизмите антагонисти на гъбите фузариум и хелминтоспорум. В резултат на този процес заболеваемостта на ечимика и другите зърнени култури намалява с 8,6-10,2%. Продуктите, получени при разлагане на зелената растителна маса, оказват инхибиращо действие върху покълнването на плевели. Сидерацията понижава заплевеляването на първата зърнена култура с 26-33,9%, а на втората - със 17,7-25,3%. Всички тези фактори допринасят за по-голямата ефективност на зеленото торене.

Особено ефективно се използват сидератите под картофи, цвекло, царевица, есенници, тютюн, зеленчукови и овощни насаждения. Заораването на цялата зелена маса се препо-ръчва като основен начин за торене на овощни градини и цитрусови плантации за повишаване на органичното вещество. Площта под дърветата се засява с подходящи култури като лупина, грахово-ръжена или грахово-пшенична смеска, фиево-пшенична или фиево-ове-сена смеска през лятото. Посевите се заорават с дълбоката оран на овощните градини в края на октомври или началото на ноември.

За есенно засяване се препоръчват грах, ръж, грахово-ръжена или грахово-пшенична смеска, ечемик, фиево-пшенична, фиево-ръжена смеска, които се заорават през пролетта. От сидератите могат да се получат 2-3 т/дка зелена маса, която се равнява приблизително на 1 т оборски тор. Предимството на зеленото торене пред оборския тор е ниската му себестойност. Материалите и трудовите разходи, свързани с отглеждането на зелените торове, са по-малки, от колкото при приготвянето и внасянето на оборския тор в почвата. Освен това при зеленото торене се наблюдава равномерно разпределение на органичната маса по цялата площ, което трудно се получава при разхвърлянето на оборския тор. Зелените торове са един от основните фактори за регулиране на почвеното плодородие.